Надя и Радка отдавна не бяха се събирали., но сега решиха малко да е отпуснат.

Надя като домакиня побърза да предложи:

– Какво да дам за загряване: греяно вино, портвайн или абсент?

– Абсент? – замисли се малко Радка. – А този алкохол, който се получава от листата на пелина. Има малко горчив вкус …..

– Аха. Съдържа невротичен туйон. Това яко ще ти замотае главата, но нали си падаш по такива неща.

– Добре звучи, – каза Радка, като се отпусна във фотьойла. – Как успяваш да запомниш всичко това, аз дори един списък за покупки не мога да запомня.

– От време на време чета,  засмя е Надя. – Това няма нищо общо с преподаваното в университета.

Надя постави на масата две тумбести чаши със специално надупчени лъжици върху тях. Във всяка лъжица сложи по едно кубче захар и посипа конструкцията с маслено зелена течност.

– Огнено боле?! – подскочи Радка.

– Нещо такова, – смънка Надя.

Миризмата на анасон веднага се усети. Надя разреди съдържанието в чашите с малко вода., докато течността стана светлозелена. След това запали кубчетата захар.

Сините пламъци затанцуваха. След като кубчето захар се разтопи наполовина, започна да капе в чашата. Надя взе лъжицата и започна да бърка, докато се разтопи и останалата захар.

– На здраве, – каза Радка като вдигна чашата нагоре.

Когато оставиха чашите, очите на Радка блестяха от влага. Дали това се дължеше на напитката или неочаквано породилата се тъга, Надя не разбра, но и не попита.

– Чудесна напитка, – каза Радка. – Не само затопля, но и освежава.

Двете се прегърнаха, а Радка се разрида. Надя искаше да я упокои, но не знаеше как. Тя знаеше, че се е случило нещо с приятелката, но изчакваше. Надя прекрасно знаеше, че тя по-късно ще ѝ разкаже всичко, нали за това беше дошла при нея …..

Нашият Баща, който се стреми да усъвършенства в святост своите деца, знае колко огън е необходим на един леяр.

Леярят прилага цялото си старание и изкуство към най-цените метали и ги прекарва през най-силния огън.

Този силен пламък разтопява метала. Когато е в разтопен вид от него се отделят примесите. Едва тогава от метала се отлива съвършената форма.

Опитният леяр никога не се отклонява от ваната за топене. Той стои около нея измерва температурата, да не би допълнителна топлина да развали благородния метал.

Веднага след като отнеме и последните останки от примеси и види своето отражение върху разтопения метал, той гаси огъня.

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.

Кибритът е създаден през 577 г. от придворни дами, които попаднали във военна обсада в просъществувалото за кратко царство на Северен Ци. Очевидно дамите толкова много страдали от липсата на прахан, че се принудили да измислят друго средство за палене на огън.

Първите кибритени клечки са изработени от сяра.Един човек измислил метод за напояване на чамови пръчици със сяра и съхраняването им за бъдеща употреба.

При съвсем леко докосване те избухвали в пламъци. Получавал се малък пламък подобно на влакнестите израстъци на царевичния кочан.

Това чудодейно нещо някога било наречено „носещият огън слуга“. По-късно когато се превръща в обект на търговска размяна, името му се променили на „пръчка с огнен връх“.

Първите появили се кибритени клечки в Европа са също със сяра, което говори, че изобретението е пренесено от Китай.

Сярата и до днес се използва при производство на кибрит, въпреки че през 1830 г. във Франция и Германия започнали да използват смес от жълт фосфор, сяра и калиев хлорид.