Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..

През 1884 г.  В Оукланд, Калифорния, съдията Алън станал известен с това, че успял да се отърве от 13 наказателни дела само за 6 минути.

Издание Okland Tribune отпечатало в един от своите броеве стенограма за един от случаите.

– Смятам, че не бях пиян, ваша чест, – заявил обвиняемият Гас Харланд.

– Не сте ли били пиян?

– Не много пиян.

– Колко?

– Е, … виждах луната.

– Но тогава беше една дъждовна неделна нощ, когато арестувах този човек, – съобщил полицая.

– Шест долара глоба или три дни затвор. Следващия…

Провеждаше се служба в църквата. Влезе пиян мъж, отиде до попа, удари му плесница по едната буза и каза:

– Ако те ударят по едната страна, дай и другата. Давай!

Попа с кука от дясно отговори на пияния:

– С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва.

Хората ги заобиколиха и започнаха да ги слушат с интерес.

Притича един полицай и попита:

– Какво става?

– Не им пречете, тълкуват Евангелието.

Никифоров взе двете си деца, за да ги заведе на разходка.

Когато Меги и Иво седнаха в колата, изтръпнаха от страх. Баща им беше пиян.

Автомобилът се движеше с превишена скорост. Меги се бе свила на седалката и цялата трепереше.

Иво не се стърпя и извика:

– Татко, спри. Ти си пиян. Изобщо не трябва да караш……

Никифоров изобщо не обърна внимание на сина си и натисна още повече педала за газта.

– Моля те, татко, – с разтреперан глас се обади Маги, – ние не искаме да умираме.

Никифоров се хилеше просташки и се заливаше от смях. Напук на предупреждението на децата той увеличи още повече скоростта на автомобила.

– У теб ли е телефона, – прошепна Меги на брат си.

Иво бързо го извади от джоба си и въпросително я погледна.

– Набери 112 и изпрати SMS ….

В това време баща им едва не се вряза в една кола. Меги изпищя, а пръстите на Иво започнаха бързо да се движат по бутоните на телефона.

Маги реши по някакъв начин да накара баща си да спре колата.

„Как да го накарам поне за малко …? – трескаво си мислеше момичето“.

Изненадващо Меги му се усмихна и каза:

– Татко, караш като на рали, голям майстор си, но аз съм гладна. Нека да се отбием, да хапнем нещо в Макдоналдс.

– Браво, моето момиче, така те искам. Не да пищиш от страх. Щом искате, ще отидем да похапнем нещо.

Настаниха се на една маса и преди да си поръчат, полицаите влязоха в заведението. Те отведоха Никифоров на страни и му направиха алкохолна проба.

– Господине, – обърна се един от полицаите към него, – уредът отчита три пъти по-висока от допустимата норма за алкохол. – Как можете да карате в такова състояние автомобила си? Можете да убиете децата си.

Никифоров махна с ръка, но полицаите изобщо не изслушаха пиянските му извъртания и бръщолевения, а бързо го отведоха.

Майката на Меги и Иво ги прибра у дома. Когато разбра какво се е случило, хвана се за главата и каза:

– Той е луд, можеше да ви прибие.

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.