Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Американският писател и психолог Тимъти Лиъри е бил вкаран в затвора за притежаване на наркотици.

За да се определи мястото на задържането му, му предложили стандартен тест, който преди няколко години е съставил самият Лиъри.

Той попълни теста по такъв начин, че бил идентифициран като най-подходящ за работа в градината и полето.

Въз основа на резултатите, Лиъри е назначен на работа като градинар в затвора с лек режим, от където той е избягал след шест месеца.

Германофобията е страх от всичко германско, а също така и негативно отношение към хора с немски произход. Причина за появата на този страх е агресивната политика на Германската империя в началото на века и Третия райх за периода 1930 1940 г.

Явлението германофобия във Великобритания се е наблюдавало след френско-пруската война  1870-1871 г. Във Великобритания германците били евтина работна ръка. В съзнанието на англичаните германците обикновено били фризьори, часовникари, пекари, музиканти, улични хулигани и крадци.

През 1914 г. германофобията е обхванала поти всички сектори на руското общество.

Нека не започваме с безмисленото преименуване на Петербург в Петроград или това, че голяма част от украинските и руските германци били изпратени в Сибир.

Писателят Л. Пантелеев си спомнял за „отпечатаните в типографията плакати, които висели на всяка площадка на парадното стълбище на пуришевската къща на Улица Фонтанка 54. Те гласели:

„Да се говори на немски е забранено“.

Крокодила на Корней Чуковский също изказва подобни забрани:

„Как смееш тук да ходиш.

И по немски да говориш?“

Алберт Айнщайн твърдял, че цялата му научна кариера се явява преосмисляне на сън, който той е видял като тинейджър.

В този сън Айнщайн карал шейна надолу по стръмен и заснежен склон.

Набирайки скорост, всички околни цветове се влели в едно петно.

Този сън вдъхновявал Айнщайн през цялата му кариера. Той мислел какво ще се случи, когато се достигне скоростта на светлината.

Биографите вярват, че бъдещият автор на теорията на относителността много свои открития е направил благодарение на този сън.

В потвърждение на това можем да си спомним едно изказване на Айнщайн:

„Дарът да сънувам означава за мен много повече, отколкото таланта ми да усвоявам осъзнатите знания…. Аз съм прекарал в сън една трета от живота си и тази трета съвсем не е била най-лошата“.

През 1992 г. американският физик Алан Лайтман  написва бестселър за сънищата на Айнщайн, който е преведен на повече от 30 езика.

Според писателят, именно в съня си Айнщайн е видял парадокса за разбирането на пространството и времето.

Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.

На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.

Един ден някой почука на вратата им.

– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.

Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.

– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.

Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.

Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.

– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.

Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.

– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.

– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.

– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.

Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко  край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.

На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?

Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.

Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:

– Вие ли сте Елена Христозова?

Елена кимна притеснено с глава.

– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.

Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:

„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:

– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.