Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.

От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Бе тъмна нощ. Колелата на влака потракваха, сякаш напяваха отдавна забравена песен.

Кирил Петров четеше на слабата лампа във вагона.

Изведнъж в купето нахлуха четирима мъже, грабнаха го за ръцете и краката, а после го изхвърлиха през вратата като ненужна вещ.

Преследваха го още от столицата, но как се добраха до него, Кирил така и не разбра. Целта им бе да го убият, защото бе станал неволен свидетел на нещо, което искаха да прикрият.

Навън снегът бе натрупал големи преспи. Всичко бе побеляло.
Когато го изхвърлиха от влака, Кирил попадна в една доста голяма преспа. Хубавото е, че по него нямаше нищо счупено.

Много трудно се измъкна от снега. След това се огледа и изтръпна:

– Гора, сняг и никакви признаци на селище наблизо….

Кирил се изправи и тръгна през снега. Знаеше, че ако стои на едно място, ще замръзне  и бързо щеше да свърши.

Но след няколко километра се измори и седна на един пън. Усещаше, че замръзва, но нямаше вече сили да продължи.

– Тука ще е краят ми! – отчаяно махна с ръка.

Изведнъж забеляза, че към него се приближава нещо огромно и тъмно.

– Какво ли е това? – смути се Петров.

Когато наближи, Кирил уплашено прошепна:

– Боже, това е мечка! Сега ще ме изяде……

Изглежда животното имаше други намерения. Мечката го приближи, подуши го и легна в краката му.

– Изглежда е доброжелателно настроена, – каза си Кирил.

Мечката обърна корема си, към премръзналия човек и заспа.

Кирил дълго се колебаеше какво точно да направи, като същевременно поглеждаше недоверчиво към спящото животно. Накрая не издържа на сковаващия студ, легна близо до мечката и внимателно се приближи към козината ѝ.

Когато се съмна Кирил чу далечно пеене на петли.

– Селото е наблизо, – успокоено си каза той.

Кирил внимателно се изправи, за да не събуди мечката, но тя стана, отърси се и се отдалечи към гората.

– Благодаря ти, мечко, – провикна се Кирил след отдалечаващото животно.

След това тръгна по посока на кукуригащите петли и скоро пристигна в едно малко село.

Почука на първата врата. Обясни какво му се е случило и помоли за подслон. Хората го приеха радушно.

В това село Кирил остана половин година.

В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.