Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Бързо се спускаха през нощта с 200 мили в час. Миро бе опитен пилот. Той обичаше всяка част на тази метална двумоторна птица. Не веднъж я бе разглобявал, смазвал и сменял износените части с нови.

Независимо от положението, Миро се усмихваше и изведнъж възкликна:

– Ей, Тома, нима това не е страхотно?

Спътникът му мълчеше. Докато самолетът бързо пропадаше в облачното още не разсъмнало се небе, Тома се опитваше да си спомни всеки Библейски стих за случая, но сякаш някой бе изтрил паметта му. След това премина към изповед на всяко нещо, което неправилно бе извършил до сега в живота си.

А Миро сякаш не бе в критична ситуация. Той си подсвиркваше и си пееше, все едно караше колело в парка.

Тома погледна с копнеж през илюминатора, но бялата пелена на мъглата плътно бе обвила машината и нищо не се виждаше.

Освен мъглата през невидими пукнатини се процеждаше вледеняващ страх, който се подчертаваше невидимото и неизвестното.

Тома целия се тресеше, а в ума му страхът шептеше:

– Ами ако …. какво ще стане?

Това освободи парализираща отрова в Тома и не след дълго съмнението започна да притъпява зрението му.

Станеш ли жертва на такава атака, страхът не проявява никаква милост. Скрит в сенките на всеки възможен ъгъл, той заплашва да отрови вътрешния ти свят и външния ти баланс.

Страхът дебне уязвимия момент и след това избира ключалка, която пази сигурността ти. Щом влезе вътре, бързо се превръща в двигател на оформящата се психическа бъркотия. Прогнозата за възстановяването не е никак радостна.

Но 27 Псалм съдържа необичайно ефективен антидот:

„Господ е светлина моя и избавител мой. От кого ще се боя? Господ е сила на живота ми. От кого ще се уплаша?“

И накрая затръшваш вратата пред лицето на страха и му казваш:

– „Сърцето ми няма да се уплаши …… И тогава ще имам увереност“.

Възможно ли е сега студеното облачно време да помрачи твоите хоризонти? Тогава дай място на Господа и се отпуснете за промяната.

Бог никога не пропуска писта, когато има ужасна мъгла. Но си сложи предпазен колан, приятелю, защото кацането може да стане малко грубичко.

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!