Ема погледна Галя и каза:

– Твоята вяра остава следа, не само когато учиш децата си на стихове от Библията, но и когато ….

– Да, да знам, – прекъсна я Галя. – Дали чета Божието Слово? Моля ли се, дори когато съм уморена? Прощавам ли, когато ме наранят? Дали хваля Бога само в неделя, а и у дома? ….

– Не е достатъчно да учиш децата си на добри неща, – смръщи вежди Ема, – защото те те наблюдават какво правиш.

– Е, да, – въздъхна предизвикателно Галя. – Начинът, по който живея, потвърждава или отрича думите ми.

– Ако по цял ден седиш пред телевизора – сбърчи нос Ема – или чатиш по телефона. В дома ти се чуват викове и обиди. Всичко това се запаметява много по-добре от това, което им казваш.

– Нали ги водя в неделя на църква. Посещават неделното училище, – Галя повдигна ръце недоумяващо.

– Църквата е добавка към основното ястие, а не заместител, – тръсна глава Ема. – Възпитанието на децата е твоя задача.

– Вече е твърде късно да поправям нещата, – Галя примирено повдигна рамене.

– Никога не е късно да започнеш, – думите на Ема прозвучаха назидателно. – Започни като се молиш с детето си поне десет минути. Прочети му един стих от Библията и говорете по него. По това време нека телевизорът, компютърът и телефона бъдат изключени. Това е инвестиция с вечна стойност.

– Искам децата ми да познават Бога, – Галя направи голяма пауза, след което продължи. – Не желая да бъда погълната от материалното. Нужно е да се фокусирам към духовното. Искам така да живея, че децата ми да следват Господа.

– Всичко, което изброи е добро, – Ема топло се усмихна на Галя. – Действай и не се отказвай, когато не успееш.

Ленко повдигна вежди и заяви:

– Мозъкът ни е като гъба.

– Каква гъба? Какви ги говориш? – Николай разпери ръце в недоумение.

– В каквото го потопиш стрес, негативизъм, истина, красота, това ще поеме, – отговори Ленко.

– Виж, – Николай направи малка пауза, – Бог е програмирал мозъкът ни, да се оформя чрез повторение. Освен това апостол Павел казва да мислим за това, което е истинско, благородно, прекрасно и чисто, не за да Го впечатлим, а защото Той знае това, от което се нуждае душата ни.

– Перфектни ли трябва да бъдем? – попита Ленко. – Кой може да бъде такъв?

– Не е нужно да си перфектен, – поклати глава Николай. – Достатъчно е да си целенасочен. – Мозъкът ти не е кошче за боклук, така че не го пълни със всякаква смет.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.