Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Директор на ресторант за бързо хранене, събра подчинените си и ги информира със следната неприятна новина:
– Този месец няма да има заплати.
– Защо? – хората се възмутиха.
– Нека пазачът сам ви разкаже.
Напред излезе Гошо, набит и плешив мъж, който започна да разказва:
– Нося аз торбата с парите от счетоводството в касата. Когато се намирах близо до аварийния изход, връзката на чувала се развърза и се наведох да я завържа. В този момент се отваря някаква врата и в същото време ме удари нещо по главата. Изгубих съзнание, а когато дойдох на себе си парите ги нямаше.
– Гошо, ти се издъни, – каза директорът, – казвай, къде си скрил парите!
Как директорът се е досетил, че пазачът лъже?
Време е да се проявите, като следовател на извършено престъпление. Ако ви е трудно да се справите, може би трябва да извикаме Шерлок Холмс или вие може ще се окажете по-добри от него.
Няма да ви измъчвам много, ето го и отговорът.
Отговор: Според правилата за безопасност при пожар на обществени места врати се отварят навътре в стаята, а не в коридора.

Немската овчарка Габи служила като куче пазач в зоологическата градина в Белград.
Веднъж по време на обхода на зоопарка със своя стопанин, тя забелязала избягалия от клетката ягуар и се хвърлила към опасното животно.
През това време друго куче, усещайки опасноста, си плюло на петите.
Докато Габи се борила с огромната дива котка, пазачът успял да звънне в полицията и да дочака пристигането ѝ.
За съжаление ягуарът трябвало да бъде застрелян.
На смелата Габи, която спасила живота на стопанина си и посетителите в зоопарка, бил издигнат паметник.

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.