Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.

Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.