Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.

В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Лора бе притеснена. Тя ходи на преглед, а това което ѝ каза лекарят съвсем не я обнадежди.

– Скоро ще умра, – сподели тя с приятелката си Соня.

– Ти страхуваш ли се от смъртта? – попита Соня.

– Живее ми се, – призна Лора. – Страхувам се наистина.

– Страхът от смъртта ограбва радостта ти от живота, – добави Соня.

– То пък един живот, – въздъхна Лора, – особено ако знаеш, че не ти остава много.

– Знаеш ли коя е Флорънс Найтингейл? – попита Соня.

– Не, – повдигна рамене Лора.

– Това е най-известната медицинска сестра в историята, но е живяла като роб на смъртта, – поясни Соня.

– Нали е била медицинско лице, как така се е страхувала? – озадачи се Лора.

– Когато Флорънс е била на 37 години, тя е споделила с приятели, че животът ѝ виси на косъм.

– И? – ококори заинтересовано очи Лора.

– Така легнала и престояла така цели 53 години. Тя наистина е умряла, но на деветдесет години. През всичките тези години тя не била страдаща, а станала приятел на тези, които страдат.

– О! – възкликна Лора. – Доста необикновен живот!

– Ами ти? Исус дойде, за да освободи онези, които са живели живота си като роби, от страха от смъртта, – подкачи я Соня. – Смъртта е в Неговата юрисдикция.

Те бяха приятелки, но относно някои въпроси сериозно се разминаваха мненията им. Така стана и днес, когато се събраха и разговаряха.

Вероника погледна присмехулно Радка и каза:

– Божието Слово не е магическа пръчица.

– Да, но То има сила, която си прилага от Светия Дух и променя ума, емоциите и волята ти, – възрази Радка.

Вероника се почеса по носа и добави:

– Като каза воля се сещам … Имаш ли воля да останеш известно време на диета? А как се преборваш с лош навик? Да не говорим за дисциплинирането. За всичко това ти е необходим характер.

– Виж, – усмихна се Радка, – докато не почнах, не само да чета, но и да изучавам Божието Слово всеки ден, не можех да си наложа волята, за да ставам рано сутрин за молитва.

– Ах, – плесна с ръце Вероника, – това е твоята „победа над одеялото и топлото легло“.

– Чрез Словото Си Бог ми даде воля и сега мога да правя това, което преди се насилвах, но не ставаше, – уточни Радка.

– И защо трябва да ограничавам живота си с така нареченото Божие Слово? – присви присмехулно очи Вероника.

– Имала ли си понякога чувство, че нещо ти липсва и има нещо повече от това, което живееш? – попита Радка. – Просто не реализираш потенциала си.

– И за това ми е нужно Божието Слово? – повдигна вежди Вероника.

– Да! – възкликна Радка. – Отвори сърцето си и ума си за Божието слово и поискай То да ти даде допълнението в живота, от което наистина се нуждаеш.

– Е, щом казваш, – въздъхна дълбоко Вероника. – Може пък да опитам.

– Няма да съжаляваш, – насърчи я Радка.