Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.

Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.

Един мъж обичаше да си попива. Жана му заедно с детето им всяка вечер се молеха, той да се покае и да остави пиенето.

Една вечер мъжът извади бутилка бира от хладилника, а четиригодишната Надя го гледаше с ококорени очи.

– Татко, пак ли ще пиеш бира? – попита плахо детето.

Мъжът реши да се пошегува и каза:

– Да ще пия. А ти искаш ли малко да опиташ?

– Не, – наведе глава малката, – защото след това ще трябва да се покайвам.

Елена има двама братя. Единият от тях Алекс е аутист. Тя споделя, че по поведение той много се различава от другите деца.

Алекс е растял пред очите на сестра си и тя не е забелязвала тези негови особености. Но други хора, когато разберат, че брат ѝ е аутист, странят от него.

– Аз не смятам аутизмът за заболяване, – казва Елена, – по-скоро е обратното. Много хора с аутизъм се отличават с своеобразен начин на мислене и имат ярко изразени способности.

На Елена винаги ѝ е весело с Алекс. Всички, които се запознаят с него, могат да поиграят с него на „догонване“.

Той е прекрасен брат, според Елена и по своему изразява любовта си.

Много хора, които срещат Елена и Алекс се опитват да разговарят с момчето. Вижда се искрена усмивка не само на устните на Алекс, но и на хората, които контактуват с него, а това е добра новина.

Елена очаква, че в бъдеще брат ѝ ще постигне много, ще стане творческа личност и всеки ще може да общува с него.