Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.

Детството минава, но ние го запазваме дълбоко в себе си. Може би за това обичаме приказките.

Четем приказки не само в ранната си детска възраст, но и като възрастни, защото те са пълни с много повече смисъл за нас, отколкото ни се е струвало като деца.

За да си припомните детството и приказния свят, в който сте обичали да се потапяте, ще ви припомня един малък откъс от „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.

„Възрастните много обичат цифрите. Когато им кажеш, че имаш нов приятел, те никога не питат за най-важното.

Те не казват:

– Какъв е гласът му? Какви игри обича да играе? Лови ли пеперуди?

Те питат:

– На колко години е? Колко братя има? Колко тежи? Колко изкарва баща му?
И после си въобразяват, че всичко са узнали за човека“.

Може би трябва да минат доста години, за да разберем „малкия принц“?

Но не се бавете много, защото той е край вас, с неговите невероятни въпроси и неизказани мисли.

Да, говоря ви за „малкия човек“, който израства пред очите ви, вашата дъщеря или син.

Общувайте с децата си, разговаряйте повече с тях, защото един ден, когато ги потърсите, те вече ще са пораснали….

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.

Михаела отиде до прозореца. Още една година ще трябва да среща Нова година с родителите си. А толкова много ѝ се искаше на този празник да бъде с някое момче.

Сълзите без предупреждение рукнаха от очите ѝ.

– Защо всичките ми приятелки си имат момчета, а аз не, – тихо изплака Михаела. – Е, имам Дамян. И той е влюбен в мен. Красив и умен е, но той не е човекът, с който искам да прекарам остатъка от живота си.

Михаела посегна към телефона си и без голямо желание набра номера на Дамян.

„По-добре с него, – помисли си тя, – отколкото пак да прекарам празника с родителите си“.

– Дамяне, можеш ли да отскочиш сега за малко при мен?

– Какво се е случило? Току що излязох от банята и не ми се иска сега да излизам на улицата. Ще ти позвъня по-късно.

– Добре.

Михаела отново заплака:

– Все пак бях права, той не е моето момче. Нима така се обича? Той дори не разбра по гласа ми, колко самотна се чувствам. Трябва малко да поизляза.

Михаела обичаше зимните разходки особено вечер. Но днес нищо не я радваше нито снежинките, които прелитаха около нея, нито празничните гирлянди, нито веселите лица на минаващите край нея хора.

До нея рязко спря кола.

– Можехте под колелата да попаднете, защо не внимавате, – раздаде се мъжки глас.

Михаела вдигна глава. Пред нея стоеше симпатичен младеж, който ѝ се усмихваше.

– Да не ви е лошо? Кажете нещо, не мълчете, моля ви. Хайде ще ви закарам до вас. Къде живеете?

– Дебелянов 23.

През целия път Михаела мълчеше.

– Стигнахме. За първи път срещам такова мълчаливо момиче.

Младежът се огледа. Михаела спеше.  Не посмя да я събуди. Намали звука на радиото в колата и сам не забеляза кога и той заспа.

Събудиха се едновременно. Михаела благодари на младежа и се прибра в къщи.

Телефонът звънеше като на пожар. Търсеше я Дамян.

– Къде изчезна? Започнах да се тревожа за теб. Добре ли си?

– Да.

– Михаела, искаш ли заедно да отпразнуваме Новата година?

– Не, не искам.

Сутринта Михаела пристъпи до прозореца и дръпна щорите. Видя вчерашният непознат да влиза в двора с букет цветя.

– Хайде да се запознаем, – каза непознатият младеж, когато Михаела му отвори вратата. – Аз съм Мирон. Честита Нова година!

След това той си тръгна. Михаела не го покани но бе уверена, че ще се видят пак.

Тя се усмихна на себе си:

– В моя живот стана чудо. Кой казва, че не стават такива неща?

Радостна и щастлива Михаела затанцува из стаята.

Веднъж в училище едно момиче изтича с разплакани очи при учителката си  и каза:

– Откраднаха ми новата писалка.

– Мило дете, – каза учителката, – не трябва да обвиняваме, когото и да е в това, че ни е открадната някаква вещ. За да разбереш какво има предвид, ще ти разкажа една история.

Момичето престана да плаче и впери очи в учителката.

– Преди няколко години от един много богат господин откраднаха много ценна вещ, спомен от негов починал приятел. Вместо да отиде в полицията и да съобщи за кражбата, той започнал да се моли: „Господи, не успокоявай съвестта на крадеца, докато не върне откраднатото на мястото му“. Вечерта на вратата на този господин се почукало. Когато той отворил видял пред себе си  скромно облечен човек, който със сълзи на очи го помолил да му прости за кражбата на скъпоценната вещ. Той бил дошъл, защото нямал мир в сърцето си. И ти така направи, момичето ми. Кой знае, може и ти обратно да получиш своята писалка.

На следващия ден същото момиче срещна учителката си със сияещо лице  радостно ѝ каза:

– Послушах съвета ви и разказах на Господа за моята мъка. И днес писалката ми бе на мястото си.

„Всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори“.