Корейски инженери са разработили текстилен материал, който използва триенето на плата и преобразува механичната енергия в електрическа.
Новият двуслоен материал, който е подходящ за модни дрехи, може да събира енергията, произведена от движението на ръката, за работата на малки електронни устройства.
Компанията разработваща преносима електроника: дрехи с датчици, умни очила или часовници, постоянно търси нови портативни източници на енергия.
Групата от Sungkyunkwan University се е опитала да направи практически преносими генератори. За целта те са създали материал от два слоя, използвайки евтини тъкани.
Единият слой се състои от текстил покрит със сребро. А другия слой съдържа нанопръчки от цинков оксид върху тъкани от текстилни влакна с ширина 100 Нм, който са полидиметилсилоксанови.
В умната дреха нанопръчките увеличават площта на контакта във втория слой, което води  до по-голямо триене между тъканите. Този ефект увеличава изходната мощ на устройството.
Когато изследователите приложили натиск върху участъка от двуслойния текстил с размери 4Х4 см, а след това го отпуснали, тъканта е генерирала ток от 120 В и 65-μamp. В по-нататъшни експерименти с материали дизайнерите са успели да получат 170 В и 120 μamp. При това материалите имат висока механична якост и могат да издържат на повече от 12 000 пъти на натиск.
За да демонстрират новата технология, разработчиците са поставили генерираща тъкан на ръкав на мъжки костюм и са прикрепили шест светодиода, малък LCD дисплей и ключ за дистанционно управление на автомобил към сакото.
Когато собственикът мести ръката или китката си, генератор произвежда достатъчно енергия, за да „съживи“ всяко мини устройство. Новото трибоелектическо устройство има ниска цена и леко се интегрира във всяка модна дреха.

Ентусиаст от Бишкек е създал електрически трициклет. Винена бъчвичка, кожа от анаконда, кофа за шампанско, но това не са всички предмети, които е използвал конструктура за създаване на необикновения си мотор.
Средната скорост на това превозно средство е 20 км \ ч, но основната му характеристика не е мощността на двигателя, а уникалния дизайн.
На пръв поглед може да изглежда, че този мотор е създаден от случаен боклук в кошчето. Но в действителност, дизайнерът внимателно е подбрал всеки елемент, за да съответства на общия стил.
Дизайнерът е използвал за облицовка кожа на анаконда, която доста добре се е вписала в дизайна на транспортното средство.
По-голямата част на трициклета е от ковани бронзови и месингови части.
А ръчната спирачка има формата на скелет на ръка, истинско произведение на изкуството. Освен това, звукът по време на спирането е страховит.
Вниманието привличат най-вече кованият паяк на решетката и оригиналното огледало за задно виждане.
За трициклета е измислена аудио система, музикална кутия с романтични мелодии, пускаща се с помощта на специална стрелка.
Тези, които имат слаби нерви, по-добре да не поглеждат под седалката. Там се намира цар Кашчей.
Слага се специална шапка и очила, които да съответстват на трициклета. За гражданите е истинско събитие, когато тази машина преминава по улицата.
Прекрасно допълнение към превозното средство е пръстена на Жул Верн. Това не е просто украшение, а телескоп.

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.

Професорът погледна аудиторията над очилата си и каза:

– Не бива да забравяме, че благородниците от онази епоха не са си бършели носовете по същия начин, както го правим ние сега,….

В залата всичко замря, муха да бръмне щеше да се чу.

–  ….тогава не е имало носни кърпички, – завърши фразата професорът.

Забележката беше посрещната с бурен смях.

Интересно, ако простолюдието е използвало ръкавите на дрехите си за тази цел, какво ли са използвали по-богатите?