Рядко може да се чуе толкова точно определение на вярата, което е дала една млада негърка.

Когато я попитали:

– Как използваш помощта на Бог в минута на нужда?

С обичайната си жизненост тя отговорила:

– Само трябва да вярваш, че Той ще изпълне молбата ти и така ще бъде в действителност.

Болшинството от нас излагат на Господа нуждата си, а след това започват да се съмняват, дали Бог ги е чул. И продължават със свои собствени сили да, даже викаме на помощ и другите да Му помагаме, а след това точно следим, как той привежда Своето обещание в изпълнение.

Вярата на всички обещания на Бога казва : „Амин“. А ако се появи и най-малка сянка на съмнение сърцето казва: „Долу ръцете“, като всецяло предоставя на Бога да извърши предоставеното Му дело.

Вярата говори така; “ Предай на Господа пътя си; И уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти“.

Живата вяра винаги благодари за обещанието, въпреки че то още не изпълнено, тъй като Божиите обещания са ненарушими.

Дамян от дълго не се бе прибирал в къщи. Срещна го майка му и го прегърна. Сълзите издайнически напираха в очите му.

С нищо не може да се сравни майчината прегръдка. Тя отнема болката и страха и те успокоява. Само една прегръдка и усещаш, че всичко ще бъде наред.

Дамян нищо не каза, но майка му разбра всичко, само с един поглед. Тя го поведе към кухнята и го нахрани. Баща му влезе и сърдечно го поздрави:

– Радвам се да те видя отново в къщи.

Дамян още от малък се бе възхищавал от енергията и способността на баща си да вдъхновява хората. Брат му притежаваше същото обаяние. Той имаше голямо сърце. Помагаше на бездомните, болните и бедните по света.

Не веднъж бе чувал баща и брат му да казват:

– Всеки човек може да допринесе със нещо, колкото и малко да изгледа то.

Покрай тях Дамян се чувстваше безполезен. Те правеха толкова много за другите, а той как помагаше на хората? С какво допринасяше околните да се чувстват по-добре?

Баща му седна на стола, огледа го внимателно и попита:

– Наред ли е всичко?

Дамян му разказа за неприятностите в работата си, не премълча нищо.

– От това, което ми разказа, разбирам само, че трябва да промениш нещо в живота си, – каза баща му. – Бог използва хора и ситуации, за да те насочи към тази промяна. Мисля, че трябва да приемеш предизвикателството и да намериш мястото си. Бог не избира най-добрите, а най-отдадените. Ако си готов да Го следваш, Той ще направи невероятни неща в живота ти.

– Не знам какво да правя, – смънка Дамян. – Искам да знам какво ще стане накрая.

– Е, синко, ако човек знаеше всички отговори, нямаше да има премеждие и перипетии. А именно те ще те направят по-силен, по-мъдър и по-добър.

– Дълго мислех и реших да дойда, да помагам на теб и брат ми. Какво мисли  за това?

– Бих се радвал да бъдеш с нас, но не искам да живееш с моята или тази на брат ти мечта. Много хора не следват призванието си в живота, защото са се поддали на натиска и очакванията на околните.

– Призвание, – Дамян недоволно сбърчи нос.

– За да намериш призванието си, трябва да се пребориш с всичко, което те спира и отдалечава от него. Няма нищо случайно в този свят. Ти и аз не сме се появили ей така на този свят. Ние сме тук с някаква цел. Това, че си решил да преосмислиш нещата много ме радва.

Дамян прегърна баща си. Не можеше да не му вярва. Той винаги представяше всичко толкова ясно, достижимо и възможно.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.

Манол не замина с родителите си. Оставиха го да посрещне братовчедка си, която щеше да пътува извън страната, но за два дни бе решила да им погостува.

На Манол това изобщо не му хареса. Той се надяваше като остане сам, съвсем друго да прави, а не да забавлява и развлича Стела. Но какво да се прави и този път нямаше да бъде, както на него му се искаше.

Манол посрещна Стела на гарата, а после двамата отидоха у тях. Родителите му бяха напълнили хладилника, а майка му заръча:

– Каквото решите, това си пригответе. Има готови храни само да ги претоплите, но има и достатъчно продукти, ако решите сами да си сготвите нещо.

Щом влязоха в хола, Стела се тръшна на канапето и весело каза:

– Страшно съм гладна. Хайде да си приготвим страхотна вечеря. Не някаква си салата и претоплено месо. Иска ми се нещо по-специално.

Стела стана и внимателно разучи кухнята. Отхлупи капаците на тенджерите, огледа тиганите. Надникна в шкафовете и чекмеджетата. Разузна какво има в хладилника. Провери какви билки и подправки има налице.

Тя се спираше за малко, замисляше се и промърморваше:

– Ммм…..Уф….Аа, аха…..

Най-накрая, като генерал взел окончателно решение преди битката, инструктира набързо Манол:

– Нарежи зеленчуците. …Не там, ей тук…. Малко домати, зелени чушки, лук, …да, точно така ….

Стела извади пиле от хладилника и го сложи да се вари. Завъртя се бързо из къщата и за миг изчезна. След малко в стаята се разнесе приятна музика.

Когато пилето се свари, постави дъската за рязане на кухненския плот, извади големият нож от чекмеджето и наряза месото на пилето. Бульона, който се бе получил при варенето отдели в друг съд.

Сложи малко зехтин в тигана и включи котлона. Когато зехтина взе да пука, Стела пусна в тигана няколко скилидки чесън и запържи парчетата месо от двете старани.

Миризмата, която се отделяше от тигана, изпълни със слюнка устата на Манол.

– Ех, защо няма сега малко маслини, – възкликна Стела. – Не от буркан, а обикновени.

След това тя извади парчетата изпържено пилешко месо и ги сложи в чиния.

– Маноле, почакай, – каза тя, – Не бързай, още не съм свършила. Докато чакаш, защо не подредиш масата?

Стела сложи в тигана отново зехтин и се зае с пърженето на лука. Когато той стана кафеникав, тя прибави ситно нарязаните чушки и домати, които търпеливо изчакваха до този момент на дъската. Поръси всичко това с нарязан магданоз и разбърка.

Манол не издържаше вече, ако още малко вдишваше от тези вкусотии…

– Не пипай месото или каквото и да било, – скастри го Стела. – Жалко е да си развалиш апетита. Ама какво ти става? Защо бързаш толкова? Я се въздържай малко!

След това отново върна пилешките парчета в тигана и всичко заля с бульона. Изчака го да заври. Стела намали котлона и прибави сол и смлян черен пипер. Захлупи тигана, като остави съвсем малък отвор.

Докато течността завираше, Стела прибави съвсем малки кубчета картофи и ситно нарязана люта чушка. Бульона се изпари и гъстия сос обви пържените парчета месо.

Манол пламнал в очакване, преглъщаше потоци от слюнка. Най-накрая порциите бяха сипани в чиниите и двамата седнаха на масата въоръжени с вилица и нож.

Нямаше нужда някой да подканя Манол. Той се нахвърли като разярен звяра върху плячката си. След като изпразни чинията си, Манол въздъхна доволно и се облегна на стола.

Той погледна с умиление Стела и си помисли: „Не било чак толкова лошо да ти гостува момиче ….“