Една жена забранила на малкия си син да се доближава до скитащите отшелници.

Някои от тези отшелници били смятани за праведници, но други от тях се оказвали мошеници.

Веднъж майката погледнала през прозореца и видяла тълпа от деца, ограждаща един отшелник.

Той забавлявал децата. Не се срамувал да направи всички видове салта и трикове, които знаел.

Майката повикала сина си казала:

– Сине, това е свят човек. Можеш да идеш при него.

Френското село Алувил Белфос се гордее с католическия си параклис, който се намира на доста необичайно място. За стени му служи кората на многовековен дъб, което е най-старото дърво във Франция.

На колко години е дървото, никой не знае точно. Местните жители твърдят, този дъб е останал от епохата на Карл Велики. Вероятно е израснал през  XIII век, което също е доста впечатляващо.

Когато дървото е било в разцвета на силите си, било ударено от мълния.

Сърцевината на дъба била изгорена, но на кората се появили млади листа.

Мястото, на което ударила мълнията, се смятала за свещена и тя привлякла към себе си много вярващи. Дълго време в нея живял монах отшелник.

Оказало се, че вътрешността на дървото е достатъчна за да се подреди в нея католически параклис, който се намира най-отгоре. Към него се издига дървена стълба.

Дървото е високо 18 метра, а обиколката му е 16 метра.

Дъбът е оцелял през Стогодишната война и Реформацията. По време на якобинския терор някои искали да се отсече дървото, но повечето защитили дървото.

Многовековният дъб и католическият параклис са признати за национално богатство на Франция. Едва в последно време дъбът губи позициите си.

За да се държи „старецът“ във вертикално положение помагат дървени патерици. А на местата, където са се образували по-големи пукнатини, са заковани дъски.

През пукнатината на кората, може да се види обстановката вътре.

Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.

Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.

Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.

Благородникът казал:

– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.

Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:

– Той е намерил вечно блаженство.

След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:

– Този е осъден на вечни мъки.

Тогава отшелникът се обадил:

– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?

Момчето отговорило:

– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….