Отново обвинения, а мислите у Явор препускаха бясно:

„Те искат да ме повалят, желаят да опетнят името ми. Усещам заговор против мен. Заливат ме съблазнително звучащи изкушения. О, плътта ми се проваля, а душата ми крещи за отмъщение“.

Явор стенеше и плачеше. Чувстваше, че е попаднал в един голям капан, от който няма излизане.

Съзнанието му долови тих глас. Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Тогава по-ясно чу:

– Не се страхувай! Довери ми се! Аз Съм винаги близо до теб.

– Кой си ти? – попита Явор.

– Дойдох да те освободя от ненужните ти страхове. Потънал си в грижи, но не се бой.

– Но кой си ти? – повтори въпроса си Явор.

– Пострадах много и бях разпнат на кръста, за да ти дам живот и да увенчая главата ти с корона.

– Господи, – извика Явор и падна на колене.

Той вече не се съмняваше, защото напълно съзнаваше кой му говори.

– Боже, в тежките си преживявания и вълнения полагам надеждата си в Теб. Ти си по-велик от всичките ми врагове. С това, което се сблъсквам, не е по-силно от Теб. Само Ти можеш да бъдеш здравата опора под краката ми. Дай ми мир в присъствието на тези, които ме заплашват и неправомерно се нахвърлят върху мен. Защити ме.

Явор се успокои и намери отдих в Божите ръце.

Станко за кой ли път пак летеше със самолет. Той забеляза, че жената, която седи до него, вътрешно кипеше. Станко я попита:

– Всичко наред ли е при вас?

Тогава жената избухна в гняв:

– Просто съм бясна на съпруга си. Той толкова много ме ядоса, че съм решила да му отмъстя за това, което ми направи.

– Нужно ли е? – попита Станко. – Какво ще постигнете с това?

– Ще види той! Ще му създам толкова неприятности, че до края на живота си ще съжалява за постъпката си.

Думите на жената силно разстроиха Станко.

„В крайна сметка, – помисли си той, – ако този остър конфликт не бъде разрешен и уреден правилно, тогава това сериозно ще навреди на отношенията им. Много е важно как съпрузите реагират на конфликтите и когато не са съгласни един със друг“.

– Може би не е толкова отчайващо положението, – Станко се опита да смекчи яростта на жената. – Ако проявите доброта, може да се подобрят отношенията ви.

– Но вие не знаете колко грубо той се отнесе със мен. И това не е за първи път, – изрази възмущението си жената. – О, той ще съжалява за това, как се е отнасял с мен!

– Не разбирате ли, че ако посеете яд, омраза и отмъщение, това ще пожънете? – вметна Станко.

Жената го изгледа стреснато, а той продължи:

– Сейте милост и прошка, а не горчивина и негодувание. Дори ако е трудно да простите и не можете да забравите обидата, ще посеете горчиво семе и ще пожънете жалби и раздори, от които ще последват нови мъки и разправии.

Жената се замисли. Тя искаше нещо да възрази, но Станко я изпревари:

– Така ще се въвлечете в един порочен кръг, ще причините страдание на себе си, на децата си и ще разрушите брака.

– Какво да правя тогава? – безпомощно повдигна рамене жената.

– Преди да си отмъстите за причинената несправедливост, помолете Бог да ви каже каква роля сте играли вие във всичко, което се е случило. Той има най-добрият начин да отговори на несправедливостта и това ще донесе благословия в брака ви.

– Може би имате право, Господ би възстановил първо мира в моето сърце, а след това би оправил взаимоотношенията ми в брака, – вече съвсем спокойно каза жената. – Знам, че животът и смъртта има в силата на езика, така че нека Бог помогне мирно да се разреши конфликтната ситуация.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.

Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.