До гробницата Мария Магдалена беше останала сама. Потопена в дълбоката си скръб, тя не беше забелязала, че останалите жени бяха отишли нанякъде. Тя още не можеше да повярва, че тялото на Исус е изчезнало, за това още веднъж се приближи към отвора на пещерата. Там видя двама непознати облечени в бели дрехи.
– Жено, защо плачеш? – попитаха я те.
– Защото са взели моя Господ и не знам къде са го положили.
В нея се пробуди надежда: „Може би тези хора ще ѝ обяснят какво се е случило?!“ В същият момент Магдалена почувства, че някой стои зад нея.
– Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – попита я Непознатият.
Магдалена реши, че това е градинарят и навярно той знае, къде е тялото.
– Господине, – примоли Му се тя, – ако сте Го изнесли, кажете ми къде сте Го положили и аз ще Го взема.
– Мириам! – прозвучал до болка познатия ѝ глас.
В нея нещо се пробуди. Нямаше никаво съмнение: „Това е Той…“
– Равуни! – извика Магдалена и падна в краката Му.
– Не ме докосвай, – предупреди я Исус, – защото още не съм се възнесъл при Отца, но иди при братята Ми и им кажи: “ Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“.
Обезумяла от радост, едва осъзнала какво става, Магдалена побягна навън от градината.
Тя бързо се втурна в дома, където цареше траур. Но никой не прие възторжените ѝ думи за истина. Всички мислеха, че жената е загубила разсъдъка си от мъка. Но след нея дойдоха Йоан, Мария Клеопова и Соломея, които говореха един през друг, като уверяваха другите, че Учителят е жив и те са Го видели със собствените си очи.
Жените разказаха, че когато Магдалена отишла да повика учениците, те видели там един юноша в бели дрехи, който им казал:
– Не се страхувайте! Търсите Исуса Назарянина, който беше разпнат. Той не е тук, Той възкръсна. Ето го мястото, дето Го бяха положили. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите и ето, Той отива преди вас в Галилея, там ще Го видите, както ви е казал.

Много нощи Орлин и отец Лаврентий седяха будни до къдно, като обсъждаха католическата църква и нейните догми, както и необходимостта от по-добра хармония между нея и останалите църкви, на местна почва.

Един ден, когато двамата излязоха да се поразходят, отец Лаврентий каза на Орлин:

– Твоето желание за мъст е греховно, но разбираемо. Дано молитвите и вярата те изцелят.

Орлин беше загубил близките си. Човекът, който ги уби, бе постъпил много брутално с жертвите си. Когато Орлин видя кървавата баня, в която телата едва е раличаваха, реши, че ще отмъсти на убиеца. Той не можеше да се помири с това, което завари в дома си.

– Не мога да се откажа от това, – тихо, но ясно каза Орлин.

– Независимо от това, дали ще се откажеш от него или ще продължиш да го допускаш в душата си, – каза спокойно отец Лаврентий, – докато намериш покой, аз ще се моля за теб. Понякога скръбта е като зъл демон, който владее сърцата ни. Но хватката отслабва с времето и един ден ще се освободиш от нея.

– Нищо друго не ми остава тогава, освен да чакам, – сви рамене Орлин.

В отец Лаврентий Орлин срещна разбиране и голямо търпение, ако беше някой друг щеше да го обсипе с яростни упреци.

За Орлин това бе голяма подкрепа, не само в молитва, но и на яве.

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

Разказват, че по време на една от проповедите на Сундар Синг в залата нахлули група индуси, които го пребили от бой и избягали.
Побойниците били местни жители. Присъстващите ги познавали и възмутени от деянията им, искали да ги предадат в ръцете на правосъдието.
Имало и такива, които казали, че сами ще се разправят с тях.
Сундар Синг ги изслушал и казал:
– Братя, аз съм потърпевшият и имам друго предложение. Хайде да им простим, както Христос е простил на тези, които го разпънаха или като Стефан, който прости на тези, които го убиваха с камъни.
Простете, освободете провиненият от глоби и санкции. Не отвръщайте с омраза, сменете гнева с милост.
Да простиш, не означава просто да кажеш: „Прощавам ти!“, това означава да премахнеш от сърцето си раздразнението и лошото чувство към съгрешилия.
И за да направим това, ние трябва да припомним нашите грехове. И навярно ще си спомним за не много добри дела, за които и самите ние не можеш да си простим.
По време на война печели тази страна, която гони противника, но не е така на християнското бойно поле. Още по-голям укор за врага е, когато човек не само не отвръща на зло със зло, но обича враговете си.
Прости от все сърце на този, който ти е причинил зло. Прости обидата, която си получил от своя ближен.
Исус Христос казва: „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на небесата, вашите прегрешения. Но ако вие не прощавате, то нито Отец ви, Който е на небесата, ще ви прости съгрешенията“.

Без значение колко ни е скъп родния дом, той не винаги ще бъде наше жилище. Когато поглеждам децата си, ми е трудно да повярвам, че те вече са възрастни и живеят самостоятелно. Домът, в който преди е звънял детски смях опустява.
Учениците, заради Христос са оставили любимия си дом и занятие, отделили се от живота и радостта в дома си, защото ги е призвал Сам Господ.
Исус им е говорел: „Ние нямаме постоянен дом тук на земята, но в дома на Отца Ми, има много жилища приготвени за вас“.
Дори и най-щастливите моменти в живота траят само миг, но небесна радост е вечна. След като влезем в нашето вечно жилище, Христос ще ни посрещне на прага!