Такива указатели били поставени около Суонзи, Уелс, където имало разпореждане, че всички пътни знаци трябва да бъдат написани на два езика: английски и уелски.
Уелската част на този знак гласи:
„Сега ме няма в офиса. Моля изпратете всички текстове, които изискват превод“.
Преводачът бил поставил на своята поща телефония секретар, а този, който давал поръчката, помислил, че е получил отговор на вече преведения текст.
Така се получило „недоразумението“ в превода, което се появило на пътния знак.

Сашка и Ангел от известно време излизаха заедно. Връзката им се задълбочаваше постепенно. Днес излязоха на разходка в парка. Разговорът им беше добил много сериозен отенък.

Всеки се интересуваше от живота на другия и искаше по-добре да го осмисли и разбере.

Сашка пое дълбоко въздух и каза:

– Искам да ми кажеш, как така правиш, че хората ти се доверяват и ти вярват.

– Повечето хора искат да бъдат уважавани. Не виждам какво толкова ти се струва необичайно, – отговори Ангел.

– Открий ми тайната си, – настоя Сашка.

– Може би е свързано с моето детство и времето на израстването ми, – призна накрая Ангел след няколко минути размисъл.

– Родителите ти строги ли бяха? – полюбопитствува Сашка.

Ангел се засмя:

– Не е това, което си мислиш. Баща ми беше касиер в едно предприятие, но го хванаха в някакви злоупотреби и полежа малко в затвора. Живеехме в малко селище и всички хора ни познаваха.

– Навярно с майка си сте се чувствали зле след случилото се, – съчувствено каза Сашка.

– О, – с болка каза Ангел, – беше много по-лошо. Ако нещо изчезнеше в училище, веднага обвиняваха мен. Когато влизах в магазина, продавачите ме следяха зорко, нали баща ми бе крадец. Много често чувах зад гърба си думите: „Крушата не пада по-далече от дървото“.

– Когато излезе баща ти от затвора, нещата не се ли оправиха?

– Не, – тъжна усмивка пропълзя по устните на Ангел. – Наложи се да се преместим. Баща ми трудно си намираше работа, а ако си намереше не се задържаше много на нея, защото бързо научаваха за миналото му. Често се сбивах с децата, за да затворя устата на клюкарите.

Сашка стоя замислено известно време без да каже нещо. След това вдигна глава и каза:

– Искал си всички да знаят, че не си като баща си? Нужно ти е било, да ти имат доверие. Правел си всичко според възможностите си, бил си честен с хората и си очаквал същото от тях. А ако някой те е лъжел или мамел си го съсипвал.

– Нещо подобно, – смутен от разобличаващия го коментар, Ангел леко се изчерви.

– А не се ли страхуваш, че понякога можеш да прекалиш? – не го остави намира Сашка. – Хубаво е да си честен и справедлив, но хората не са идеални.

– Чесността я има или я няма, средно положение няма, – изстреля на един дъх Ангел.

– Това не е ли доста крайно?

Ангел сви рамене.

– Не съм краен. Просто не искам да ме възприемат за глупак. На никого няма да позволя да си играе с мен. Такъв съм.

Сашка прехапа долната си устна.

– Някой опитвал ли се е да те подведе?

Лицето на Ангел се изкриви подигравателно.

– Но тогава хората ще се страхуват да сбъркат пред теб – каза Сашка – и това няма да е отговор на чесното ти и справедливо отношение към тях.

– Да, но се получава, – доволно заяви Ангел. – Така остават много малко такива, които биха ме излъгали.

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Една ревностна и богобоязлива християнка пътувала с кораб. И както обикновенно тя раздавала на пътниците Библии и духовни книги. На кораба бил и един католически свещеник. Когато жената му предложили книги, той вежливо отказал:
– Благодаря ви, но аз си имам своя религия.
– А аз имам Исус Христос, – казала жената и се отдалечила.
След две години тази жена отново срещнала същия свещеник. Той я познал и ѝ казал:
– Не можах да забравя думите ви. Те поразиха сърцето ми. Чрез Божията благодат сега мога да кажа: „Аз имам Господа Исус Христос!“
И наистина, той имал мир с Бога, който преди не можел да достигне, чрез равнодушно изпълнение на заповедите на своята религия.
Какво има всеки от нас религия, догма, доктрина, известни знание за Бога или Исус Христос?
Като хора, ние се нуждаем Исус Христос в нашето ежедневие. В Исус Христос християнина поличава отговор на всички житейски въпроси. Лесно можем да минем без човешките учения и знания, но не бихме могли без Исус Христос.
Исус Христос дойде да се установят нови взаимоотношения между човека и Бога. В Него имаме цялото богатство, което Бог има. Божият Син стана Човешкия Син, за да станат човешките синове Божии.

Какво трансформира учениците на Христос в Негови смели проповедници?
Никакви изследвания на историците не могат да дадат отговор.
Тук е изявена тайната на Божия Дух, Който е бил изпратен от Исус за укрепване на зараждащата се Църква.
От момента, когато над учениците се разнесе тайнствения звук, подобен на шум от вятър и върху тях се появиха огнени езици, те станаха други хора.
Тези, които наскоро със страх бягаха от Гетсимания, започнаха да проповядват Евангелието в света.
Те няма да спрат пред никакви заплахи, истезания или затвор. След тях ще дойдат нови поколения. Против тях ще се вдигнат владетели и философи, чиновници и полиция.
Разпънати, изгорени, умиращи на арената разкъсани от зверове, горящи като факли за увеселение на преследващите ги, ще устоят в Духа.
Като мътни вълни ще нахлуят съблазните и изкушенията: мнимите християни, недостойните пастири, лъжеучителите и разколниците, но нищо няма да може да съкруши Църквата Христова.