Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.
Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.
Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.
Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.
Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:
– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!
Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.
Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има нужда от помощ, дори повече от него.
– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.
Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.
Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.
– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.
– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.
Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.
Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.
Един от посетителите на училището за глухи, написал на черната дъска въпроса към децата:
