Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.

Бе облачно и мразовито. Хората се бяха загърнали в якетата и палтата си, и премръзнали крачеха по улицата.

Студът бе сковал не само тялото, но и душата на Недко. Ниските температури и лошото време край него бяха нищо в сравнение с това, което гореше в него.

Настигна го Драган и му каза:

– Защо слушаш Запрян? Той самият е нещастник, гледа някого да нарани, за да си изкара комплексите.

– Може би е прав, – болезнено откликна Недко.

– Него малко го интересува твоя живот, той си има своя гледна точка, която не е задължително да отразява истината, – закрачи бързо Драган, за да догони обезкуражения и подтиснат Недко.

– И все пак…..

– Как можеш да приемеш, че си такъв? – ядоса се Драган. – Намерил от кого да търси одобрение?! Нима не разбираш, че своите недостатъци той приписва на теб, за да се изкара по-важен и голям?

– Когато го слушах, си спомних, че веднъж или два пъти съм постъпвал така и това много ме заболя, – тъжно пророни Недко.

– Но това е било отдавна, Бог ти е простил и ти повече не си го правил, – размаха възбудено ръце Драган. – За разлика от Запрян, ти си се променил и си станал съвсем друг човек.

– Да, но той навярно вижда това в мен и затова ми го казва ….

– Помоли се на Бог и ще видиш как „обвиненията“ на Запрян ще отпаднат.

– Но аз продължавам да греша…, –  мрачно прибави Недко.

– Какво е вложил Исус в сърцето ти? – започна яростно Драган. – Бъди смел и решителен! Разбери истината е само у Бога. Другите мнения са просто една неправилна преценка за теб.

– А когато ме корят родителите? Наставниците ми? – попита Недко.

– Те ще те напътстват и съветват с любов, а не с осъждение, защото и те познават Исус Христос.

Недко се усмихна плахо, истината си бе пробила път към сърцето му.

Студ и сняг. Изведнъж тишината бе нарушена от воя на полицейски коли, които се движеха по улицата. Изглежда някого търсеха.

Вероника се готвеше за сън. Когато мина край прозореца ѝ се стори, че в гаража свети. Това бе необичайно. Сърцето ѝ силно заби.

Тя погледна още веднъж внимателно през прозореца. Сега бе напълно убедена, че вижда мъж наметнат с плащ.

– Ако греша, ще изпадна в глупаво положение, – каза си Вероника. – Но той е там, аз го виждам.

И хукна към спалнята на родителите си.

– Мамо, – прошепна тихо Вероника, за да не събуди баща си, – Мисля, че в гаража има някой. Ела и сама се убеди.

Майка ѝ погледна през прозореца и се съгласи с дъщеря си.

– Сега какво ще правим? – попита Вероника. – Ще будим татко или ще викаме полицията?

– По-добре е да събудим баща ти, – каза майка ѝ.

– Татко, – приближи се Вероника до спящия си баща, – в гаража има някой.

Баща ѝ скочи веднага и веднага погледна през прозореца.

– Къде казахте, че виждате този човек? – попита бащата. – Доколкото се сещам от тази страна на гаража има храст.

– Това не е храст, – извика Вероника. – Ето, той си обърна главата и ни погледна.

Без да каже нищо, бащата взе фенера и излезе.

– Татко, пази се! – извика след него Вероника много притеснена.

Майката и дъщерята не откъснаха поглед от гаража. А фигурата изобщо не се помръдваше.

След няколко минути бащата се върна и постави фенера на мястото му.

– Е! – примряла попита Вероника.

– Обикновен храст, – каза бащата.

Вероника беше шокирана:

– Каква глупост щях да направя! Бях готова да звънна в полицията.

– Да, но това беше много страшен храст, – усмихна се баща ѝ.

„Той не ми се скара, а аз го събудих, – отбеляза Вероника. – Дори в усмивката му нямаше осъждение“.

Не става ли така и с нас в живота? Когато нещо ни заплаши, веднага тичаме при Отец и искаме едва ли не цяла армия ангели да ни пазят.

Но „може ли някой към вашите грижи да прибави още малко в живота ви“?

На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….

Църквата бе пълна. Пастирът застана на амвона и проповядваше силно и ясно.

Думите му докосваха сърцата на присъстващите. Дори и на него му харесваше това, което говореше. Опияняваше се от въздействието, което упражняваше върху присъстващите.

Дойде време да прочете един от любимите си откъси от Библията:

„4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати“.

– Тук се говори каква трябва да бъде истинската любов, – подчерта пастирът.

Но самият той имаше един проблем. Проповядваше това, но не обичаше хората. Дори точно обратното.

След службата се ядосваше на всички с изключение на тези, които го ласкаеха или му поднасяха подаръци.

И без да обръща внимание, той минаваше с отнесен вид край дошлите в църквата, които го поздравяваха.

Не само им се ядосваше, но и ги осъждаше:

„За всичко са си виновни те“, – обвиняваше ги в мислите си той, а те не подозираха злото, в което ги порицаваше и упрекваше.

Пастирът се оправдаваше, както всеки път пред себе си:

„Работя в църквата. Усърдно се грижа за своето спасение….. Ето, когато прочетох този откъс, забелязах как някои се просълзиха … Имат нужда от покаяние….“

Горкият, дори не подозираше, че е чел в полза на другите, а за себе осъждение.