Станко хвърли чантата си и се отпусна на меката кожена седалка. Анелия беше сложилa вода с лимонов сок на масичката. Станко напълни чашата си и отпи голяма глътка.

– Колкото повече мисля за положението, толкова по-лошо става. Не мога да разбера срещу какво точно сме изправени.

– Спомням си, че преди година една жена ми разказа странна история, – подхвърли Ивайло, но не довърши мисълта си.

– С един архитект разгледахме видеозаписа, който успяхме да направим, – каза Станко. – Той изчисли, че кулата, която видяхме под водата струва най-малко сто милиона долара.

– Имаш ли представа какво е предназначението ѝ?   – попита Пламен.

– Очевидно е построена над неотбелязани досега залежi от метан-хидрат, – предположи Станко.

– Ти беше много предпазлив, когато ми се обади, – прекъсна го Лазар. – Какво е това нещо? Не съм чувал за него.

– Не ти съобщих подробности, защото мисля, че някой подслушва комуникациите ни, – уточни Станко. –  Иначе от къде ще знаят  кога да включат кулата?

– Метан-хидратът е бъдещето на енергетиката, – започна да обяснява Владимир. – Представлява лед с метан, затворен в кристална решетка. Чел съм, че в тези залежи от въглеводороди на дъното на океана е затворена повече енергия, отколкото е необходима, за да задоволи потребностите ни за цели векове. Ресурсите от метан-хидрат са по-големи от въглищата, петрола и природния газ, взети заедно.

– Големите петролни компании се мъчат да разработят технология за експлоатацията им,  – допълни Станко. – но ще минат още много години преди това да стане реалност. Проблемът е, че залежите са нестабилни. Подводно свличане или земетресение може да стане причина милиарди тонове метан-хидрат да се изпарят и да изригнат. Ето защо експлоатацията е трудна. Петролната платформа може да наруши равновесието на метан-хидрата и да предизвика изригване, което ще разруши и освободи тонове парников газ. Природозащитниците правят всичко по силите си, за да предотвратят бъдещото му използване.

– Логично е – измърмори Анелия.

– Опасността е реална, – каза Лазар.

– Подводно свличане е освободило наведнъж огромни залежи по крайбрежието на днешна Норвегия, – каза Владимир. – Милиардите тонове метан-хидрат, които са стигнали до атмосферата, са повишили температурата в света и са спомогнали за бързото настъпване на края на първия ледников период.

– Каква е тази организация, която е намерила залежи от хидрати толкова навътре в океана? – замисли се Станко. – Доколкото ми е известно, никой не е търсил там. А кулата е направена или да охлажда хидратите, като вкарва разтвор от студена морска вода в дъното, или да ги затопли и да причини катастрофално изригване.

– Но защо? За какво му е на някого да го прави? – попита Пламен.

– Предполагам, – започна малко несигурно Владимир, – че кулата поддържа стабилността на метан-хидрата. Според експедиция на Националната агенция по океанография и метеорология преди десет години това течение не е съществувало. Те предполагат, че се е зародило в резултат на глобалното затопляне.

– Хората от тази организация, която е открила залежите, – предположи Анелия, – са осъзнали, че ако не направят нещо, за да попречат на топлината да разтопи леда, ще стане екологична катастрофа.

И все пак това бяха само предположения. Но кой стои зад всичко това?

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

Виртуални държави възникват, когато някой официално заявява, че дадена територия е независима.

Такава виртуална държава не е призната от всички съществуващи държавни или международни организации.

Те обикновено са създадени като шега или в знак на протест срещу нещо.

На 23 април 1982 г., кметът на град Кий Уест във Флорида е обявил независимостта на  на архипелага Флорида Кийс от САЩ и е основал виртуална държава Република Конк.

Това е бил знак на протест срещу факта, че правителството на САЩ, е поставило граничен патрул на шосе, свързващо архипелага с континента, а това е навредило на туризма.

Акита-ину е най-старата порода кучета. Родината на тези кучета е Япония.
Прародител на породата е матаги-ину, която е използвана още през XIII век, предимно за лов.
Тези кучета охранявали замъците на знатните японци. По това време имало наказание за убийство на акита-ину, често даже отрязвали ръце или крака за това.
В историята на породата е интересно това, че по време на световните войни активно са я използвали в сражение, което едва не довело до пълното унищожаване на този вид кучета.
В началото на 1946 г. имало само 10 кучета от тази порода, но въреки това тази порода е оцеляла. През 1972 г. в Япония била създадена организация, задачата на която била да контролира чистотата на тази порода.

Невяна остро погледна Боряна. В погледа ѝ се четеше предизвикателство.

– Какво става между вас двамата?

 – Нищо, – отговори Боряна. – Всичко е наред. Защо питаш?

Но това беше Невяна, любимата ѝ леля, която я обичаше и нямаше да я съди прекалено строго. Вероятно подозираше каква е истината, след като снощи, когато я завари разплакана.

Боряна въздъхна и като прехапа устни,  реши да каже какво точно е положението.

– Рутината поражда презрение. Двамата с Димитър се държим като приятели, когато сме заедно, само че това се случва много рядко.

– Често ли оставаш сама у дома?

– Не. Заета съм с разни неща различни организации, няколко дружества, все от този род. Докато се занимаваш с благотворителна дейност, добиваш усещане, че си необходима. От време на време ходя на фитнес. Посещавам разни курсове. Имам си свой собствен живот и много приятели.

– А тези, с които общуваш по електронната поща?

– Те са прекрасни жени. Хресват ме, защото аз не съм като тях. За тях съм връзката им с реалния живот.

– Искаш ли да си влиятелен човек?

Боряна се усмихна.

– Казвали са ми, че от мен би станал страхотен директор на училище, добър психолог или невероятен градинар. Но аз не искам да ставам такава. Никой не ме е карал насила да се откажа от ученето.

– Наистина ли? – С изненада попита Невяна.

– Вярно е, че забременях, – призна Боряна. – Но след раждането можех да продължа образованието си, ако бях пожелала. Но не го направих.

– Съжаляваш ли за това?

– Проблемът не е в това, че нямам кариера, – каза тъжно Боряна, – а това, че се отдалечаваме един от друг. Връзката ни отслабва и при изкушения всеки от нас може да се подведе и да сбърка.

Невяна въздъхна и погледна племеницата си загрижено. Май от това, което се страхуваше, бе станало с младото семейство.