В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

Двадесет хиляди балона са били необходими на австралийката Наоми Лакмайе, за да се издигне във въздуха пред очите на зрителите.

Необикновеното представление се случило в един от театрите на Сидни. Авторката му го е нарекла „Страх от щастието“. Тя е уверена, че понякога, за да бъдем щастливи, ни пречи страхът да направим нещо ново.

Идеята на художничката е свързана с нейното физическо състояние, защото тя не може да се движи без инвалидна количка.

Наоми признала, че в действителност за нея е било много страшно да се откаже от обичайната опора и да се довери на балоните, но сега тя чувства, че „умее да лети“.

Богатият човек вижда в себе си много начини и сили за собственото си благосъстояние.

Но ако многоимащият прекъсне привързаността си към имота, изгаси всяка надежда към него и престане да вижда в него съществена своя опора, то в сърцето си той е като този, който няма нищо.

На такъв е открит пътя към Царството. Тогава богатството не само не му пречи, но му помага и дава възможност за благотворителност.

Богатството не е беда, а упованието и пристрастието към него.

Тази мисъл може да се обобщи така: Който на каквото уповава и към каквото се пристрастява, от това е богат.

Който на Бога уповава и прилепва сърцето си към Него, той е богат с Бог. А който уповава на друго нещо освен Бога то от другото е богат.
Следователно, който не е богат с Бога, за него няма вход към Божието Царство.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

През 1960-70 в СССР била разработена авиационна космическата система „Спирала“, състоящ се от орбитален самолет, който трябвало да изведе в космоса хиперзвуков самолет отделящ степените настрани за извеждане на ракетата в космоса.

За изпитването бил конструиран аналог на орбиталния самолет, който бил оборудван с шаси с опора приличаща на ски-чиния.

Веднъж по време на изпитанията тягата на двигателя била недостатъчна, да могат тези ски да се придвижат от мястото си по земния терен.

Било решено да се натоварят два камиона с дини, които трябвало равномерно да се разпределят в периметър от 70 метра.

Това обезпечило необходимото приплъзване, самолетът се отдръпнал и разпръснал необходимите части.