Юношата държеше в ръце кръгла, румена, пълна със сладост ябълка.
– Яж, – казал Духът. – Това е ябълката на Живота.
– Не го искам, – казал юношата и отхвърлил ябълката далече от себе си. – Искам успех, слава, богатство, власт, ….
– Тогава да вървим, – казал Духът.
Те вървели ръка за ръка по стръмните скалисти пътеки.
Слънцето ги изгаряло, дъжд ги мокрел. Мъгли обвивали планините и валял сняг, толкова прекрасен и коварно мек, той скривал пътя, по който се изкачвали към върха.
Бързо летяло времето и златните къдрици на юношата придобили бялата окраска на снега.
Неговата снага се прегърбила от вечното катерене към върха, ръцете му отслабнали, а гласът му станал висок и треперещ.
Духът не се изменил. На неговото лице била винаги непроницаемата усмивка на мъдростта.
Най-накрая стигнали върха.
Старецът, който някога бил юноша, казал, обръщайки се към Духа:
– Дай ми ябълката на Успеха. Стигнах върха, на който тя расте. Полага ми се. Тя ми принадлежи. Побързай, защото странна мъгла замъглява очите ми.
Духът му подал ябълка, която била кръгла, червена и прекрасна на вид.
Старецът отхапал от нея и усетил, че вътре е гнила. Изведнъж тя се превърнала в прах.
– Какво е това? – попитал той.
– Някога това бе ябълката на Живота, – казал Духът. – Сега това е ябълка на Успеха.