Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.

Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..

Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….