Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Небето се покри с големи сиво-черни облаци. Имаше вече надежда, че ще завали. Хората с нетърпение очакваха освежаващата влага, която щеше да разкъса завесата на непоносимата горещина тези дни.

Валери и Данчо седяха в стаята и гледаха през прозореца. Вятърът започна да шумоли в клоните на дърветата.

– Ето, на това се вика добър вентилатор, – пошегува се Валери.

– Важното е после, когато ливне изобилният дъжд, – засмя се Данчо.

– И на кого тогава ще припишем славата, за освобождението ни от жегата, на вятъра или на дъжда? – продължи шегата Валери.

– Нима те търсят това? – махна с ръка Данчо

– А ти търсиш ли човешка слава? – сериозно попита Валери.

– Какво означава да я търся? – повдигна рамене Данчо.

– Искам да кажа, –  обясни Валери, – да се стремиш към нея, да желаеш да живееш в светлината на прожекторите или с други думи в името на човешките аплодисменти.

– Имаш предвид да съществувам само за одобрението на другите?

– Да.

– Чудесно е, – поклати глава Данчо, – когато хората ме одобряват, но това не бива да се превръща в смисъл на живота ми. Освен това, такава слава няма да продължи дълго.

– Точно така, – потвърди радостно Валери. – Нашата цел трябва да бъде много по-високо устремена. Ние трябва да живеем за Божия слава.

– Тогава овациите и благодарността ще останат с нас през вечността, – допълни Данчо.

– И ние ще се радваме, че сме живели така, – заключи въодушевено Валери.

Бе облачно и мразовито. Хората се бяха загърнали в якетата и палтата си, и премръзнали крачеха по улицата.

Студът бе сковал не само тялото, но и душата на Недко. Ниските температури и лошото време край него бяха нищо в сравнение с това, което гореше в него.

Настигна го Драган и му каза:

– Защо слушаш Запрян? Той самият е нещастник, гледа някого да нарани, за да си изкара комплексите.

– Може би е прав, – болезнено откликна Недко.

– Него малко го интересува твоя живот, той си има своя гледна точка, която не е задължително да отразява истината, – закрачи бързо Драган, за да догони обезкуражения и подтиснат Недко.

– И все пак…..

– Как можеш да приемеш, че си такъв? – ядоса се Драган. – Намерил от кого да търси одобрение?! Нима не разбираш, че своите недостатъци той приписва на теб, за да се изкара по-важен и голям?

– Когато го слушах, си спомних, че веднъж или два пъти съм постъпвал така и това много ме заболя, – тъжно пророни Недко.

– Но това е било отдавна, Бог ти е простил и ти повече не си го правил, – размаха възбудено ръце Драган. – За разлика от Запрян, ти си се променил и си станал съвсем друг човек.

– Да, но той навярно вижда това в мен и затова ми го казва ….

– Помоли се на Бог и ще видиш как „обвиненията“ на Запрян ще отпаднат.

– Но аз продължавам да греша…, –  мрачно прибави Недко.

– Какво е вложил Исус в сърцето ти? – започна яростно Драган. – Бъди смел и решителен! Разбери истината е само у Бога. Другите мнения са просто една неправилна преценка за теб.

– А когато ме корят родителите? Наставниците ми? – попита Недко.

– Те ще те напътстват и съветват с любов, а не с осъждение, защото и те познават Исус Христос.

Недко се усмихна плахо, истината си бе пробила път към сърцето му.

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.