Вечерта бе прохладна. Хората бяха насядали край огъня, а бай Атанас разказваше поредната си история:

– Ранните индианци са били едни от най-добрите ловци. Те имали търпение, мъдрост, много добре познавали природата и уважавали своето мястото в нея.

– Интересно как са ловували? – прекъсна разказа нетърпеливия Асен.

– Когато ловували биволи в Големите равнини, – продължи да разказва бай Атанас, – ловците се покривали с биволски кожи и внимателно се приближавали до стадото, на практика били незабележими. С лекота и умение ловците убивали десетки биволи.

– А другите не са ли ги усетили? – попита Румен.

– Ей, много бързате, – засмя се бай Атанас. – Когато стадото най-накрая разбирало, че има атаката, биволите започвали да се блъскат, но по това време ловците се били оттеглили на безопасно място. След като стадото напуснело терена, ловци се връщали, за да приберат убитото си.

– Брей, – възхити се Тошо, – колко ловки и мъдри са били.

– Днес имаме дума за този вид инфилтрация и се нарича десенсибилизация, – додаде наперено Теодор.

– Ти се с твоите завъртяни думи, – скастри го Румен. – Не можеш ли да го кажеш по-ясно?

– Когато хората са чувствителни към нещо, – започна да обяснява Теодор, – те остро осъзнават какво се случва около тях физически, емоционално, умствено и духовно. Следователно, когато загубим чувствителност, ние ставаме тъпи към това, което някога е привлякло вниманието ни.

Огънят догаряше, но никой не хвърля дърво в него. Всеки се бе умълчал и вглъбил в себе си.

Вероятно днес много от нас могат да бъдат хванати да дремят, без да обръщат внимание на звънците и свирките около нас.

Живеем в общество, в което сме заобиколени от гордост, завист, измама, разделение, егоизъм и много други злини.

Като Божи народ ние сме призовани да бъдем нащрек. Нека днес е нашият зов за събуждане.

Селото бе малко, за това всички се познаваха добре. Дори знаеха привичките си и любимите си вещи.

Там живееше Григор. Той бе човек на средна възраст. В дома си имаше кана, която му бе любима. Използваше я постоянно, но я пазеше като очите си.

Не знам по каква причина му завидя Рангел. Той издебна момента, когато Григор отсъстваше от дома си и изля разтопено олово в любимата му каната. То се втвърди и на другия ден каната не можеше да се използва.

Григор се притесни, когато видя, какво е станало с любимия му съд.

– Какво да правя? – питаше се той. – Не искам да се разделям с нея.

Изведнъж Григор хвана каната и я разби в един камък, които отдавна лежеше в двора му.

Парчетата на съда се разлетяха в различни посоки, но радостното бе, че оловния слитък се отдели.

Григор умееше да прави керамични съдове. За това събра парчетата. Прибавяйки още глина и ги съедини. Прекара съда през огън. Оцвети го и каната стана още по-красива от преди. Тя за искря с чистота и нежност.

Тази кана не ви ли прилича на човешката душа?

Злото премесено с чувствената страна на душата принадлежаща на всеки от нас и то онази част, която се отнася до плътските наслади.

Това смесване е толкова фино, че е невъзможно да се направи някакво разграничение между злото и душата.

Единственото, което може да помогне в случая е, да се разчупи душата, да се извае и да премине през огън, за да остане чиста без примесите на гибелната напаст.

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….