Атанас често се присмиваше на колегите си и приятелите си за ревността им към любимите им. Той смяташе, че това е глупаво и безполезно.

Но един ден му се случи да се прибере по-рано в къщи. Поиска да зарадва жена си, за това купи цветя по пътя към дома си.

Когато се прибра отключи вратата. Нина не го чу, може би защото се къпеше в банята. За да усили изненадата, Атанас много тихо си събу обувките.

– Васко, изяде ли всичко? – чу той глас от банята и се напрегна, защото това не бе неговото име.

„А аз още не съм обядвал, – помисли си Наско. – Не мога да ям, като стоя на един крак, а другия го събувам“.

– Почакай, вече свършвам. Излизам вече и ще оправя всичко, – чу се от полуотворената врата на банята.

Кръв нахлу в лицето на Атанас, а в главата му започна нещо да крещи:

„Ето рога са ми поникнали! Ще убия жена си, а после и този ….“

Атанас се опря на стената и мълниеносно започна да мисли:

„С какво е най-удобно да ги убия? ….“

– А колко я обичах, – изстена измамения съпруг и се втурна напред с нож в ръка.

– Наско, какво ти става? – извика жена му, като го видя. – Съжалявам, аз съм невинна.

Очите ѝ бяха изпълнени с ужас. И го удари с вратата на банята.

– Невинна?! Ти си ми поставила рога, – изрева Наско и почувства как един рог започна да расте на челото му.

– Ти сам си си виновен! От къде да знам, че си си дошъл?! Удари се във вратата, когато я отварях, да изляза от банята. Къде си хукнал, като луд? – Нина заплака.

– Кой е тоя? – попита заплашително Атанас. – Кой е този идиот? И двамата ще ви убия!

– Тоя? – Нина го погледна изненадано. – За кого говориш?

– Кой е в кухнята?

Атанас се опита да стане, но изглежда ударът от вратата се бе оказал доста силен. Беше замаян, а израсналата цицина на челото му още повече закриваше обзора му.

– Кой е този Васко? – кресна Атанас.

– А, ето го и него, – кимна с глава Нина към вратата на кухнята, от където се изнизваше малко сиво мяукащо дребосъче. – Дора ми го подари.

Атанас попипа цицината на челото и заключи:

– Така е, понякога ние сами си слагаме рогата ….

Беше 2000 година. Малката Йоана получи рождествен подарък от малкия Тони, който живееше на много километри далеч от нея.

Едно момче, се бе отзовало на поканата на една благотворителна организация и бе направило подарък за съвсем непознато момиче.

В кутия за обувки имаше играчка и други малки, но полезни неща. А благотворителната организация се бе заела с изпращането на този подарък.

В пакета Йоана намери и снимката на Тони, на която бе написано името и адреса му.

– Колко мило от негова страна да ми изпрати подарък, – зарадва се малкото момиче.

Тя гледаше непознатото момче, което ѝ се усмихваше от снимката и му се любуваше.

Йоана реши и изпрати писмо до Тони, в което му благодареше за подаръка, но той не го получи.

Дълги години Йоана се опитваше да намери Тони чрез Facebook, защото искаше да се свърже с него.

Най-накрая го откри и му изпрати покана за приятелство.

Първоначално Тони отказа, но по-късно се съгласи. И скоро двамата станаха добри приятели.

Така започна общението на двамата чрез Facebook. Те постоянно си обменяха писма.

13 години след изпращането на подаръка Тони написа на Йоана:

– Хайде да се срещнем. Ако искаш аз ще дойда в твоя град.

– Добре, – съгласи се Йоана, въпреки че малко се притесни от предложението.

И двамата се опасяваха, страхуваха се от това, как ще протече първата им реална среща. Но когато се видяха бяха много щастливи.

Йоана имаше невероятно усещане, когато видя лицето на Тони. А той още от първия миг на срещата я хареса.

– Само Бог ни е събрал! – възкликна Йоана.

Тони се усмихна и закима с глава в знак на съгласие.

– Искаш ли да станеш моя жена? – каза нежно младежът.

Очите на Йоана сияеха:

– Да, – категорично отговори тя.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ“.

Марин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.