Критиката твърдо се е установила в разговорите на хората. Огромен брой люде лесно си позволяват да изразят своето негативно отношение по всички въпроси.

Хората не се уморяват да критикуват правителството, органите, съседите, ……

Те са склонни да открият недостатъците във външния ви вид, показвайки загриженост за вас, като подчертават вашите кусури.

Когато единственият радостен човек започне да критикува, това говори за лошо състояние на взаимоотношенията.

Човек, който живее при постоянни укори и обиди и не може да се реализира, започва да критикува, за да изправи недостатъците си, като очерня всички и всичко без реална причина.

Ако ви се налага да общувате с вечно недоволен човек, разберете, той вероятно е обиден на живота и се опитва да отреагира, като добавя черни краски на всичко, независимо от това къде се намира. Това е неговия начин да изправи прекършеното си от обида състояние, а именно да обиди събеседника си.

Най-добрата тактика в дадения случай е да не встъпвате в спор с него. Обективност от негова страна няма да получите. Инатът му няма да позволи да приеме вашата гледна точка, дори и да приведете неоспорими аргументи.

Когато ви приближава неприятен събеседник, не се мръщете. Помислете за това, че и вие сте също нечий събеседник.

Нашето отношение към околните, нашето недоволство и раздразнение от тях е следствие на нашето собствено състояние. Колкото по-неудовлетворени се чувстваме, толкова сме по-груби и нетърпими към хората.

За всеки наш недостиг ще се намери чуждо неприятно поведение, но чуждата нереализираност не може да не отблъсква.

Когато правилно разберете потребностите си, вие ще балансирате вътрешното си състояние и тогава трудно ще бъдете разклатени от чуждия негативизъм.

От тук и извода: Повече търпение и по-малко раздразнение.

Колкото по-добре разберете своето и чуждото състояние, толкова по-качествено и приятно ще бъде вашето общение с другите.

Попитали една добра, мъдра и стара жена:

– Бабо, ти си живяла толкова тежък живот, а душата ти е останала по-млада от нашите. Имаш ли някакъв таен секрет за това?

– Имам, милички. Всички добри неща, които са ми направили, запазвам в сърцето си, а лошите хвърлям във водата. Ако правех обратното, сърцето ми щеше да има ужасни белези, а сега то се чувства добре. Бог ни е дал две скъпоценни способности: да помним и да забравяме. Когато ни правят добро, признателността изисква да запомним това, а когато ни правят зло, любовта ни подбужда да го забравим.

Не запазвайте болката и обидата в сърцето си, това ще ви погуби.

Изображението на ръкостискане, което се намира под лактите на някои военни подразделения, като Френския Легион, означава, че неговият притежател е убил човек с голи ръце.

В арабските страни, Турция, Япония, Корея, Китай е прието слабо ръкостискане. Силното ръкостискане, както и в някои други страни е обида.

В Индия, сватбената церемония трябва задължително да бъде скрепена с ръкостискане.

Някои племена в Централна Африка при приветствие вежливо се кланят и удрят с ръце, докато произнасят комплименти.

В  Иран и Малайзия след ръкостискането е необходимо да се сложи дясната ръка на сърцето.

В Китай и Корея при ръкостискане е необходимо да се използват и двете ръце. Това е знак за доброта и откритост.

Семейният съвет се бе събрал отново. Васко пак бе направил изобилно количество поразии. От него бяха вдигнали ръце не само съседите, но и цялата махала.

А за училището да не говорим, от там всеки ден идваха забележки за лошото му поведение не само в час, но и в междучасията.

Бащата на Васко започна спокойно:

– Всеки от нас прави неща, които дразнят, разстройват и депресират околните, но, Васко, това не бива да е постоянното ти поведение, когато си сред хората.

– Какво толкова съм направил? – опита се да се защити Васко. – Дето има беля, все аз съм виновен.

– Какво искаш да кажеш, че когато е станало това не си бил там ли? – попита майка му,

– Не, бях, но и другите правеха така…..

– Не знам какво са правили те и какво ти, – повиши тон бащата, – но поведението ти е крайно неприемливо. Така останалите ще те игнорират и ти ще останеш изолиран от всички.

– А, Пепи и Дечо едва ли биха ме изоставили. На тях им харесват лудориите, които правим.

– Понякога ти и твоите приятели ще искате да отидете някъде, да участвате в някое мероприятие, но ще ви прогонят и няма да ви допуснат…

– Че кой ще ги пита? – засмя се Васко.

– Сега сте деца – каза майка му – и най много да се ступате, но когато възмъжеете, нещата няма да изглеждат толкова просто и елементарно.

– Лошото ти поведение, – смръщи вежди баща му, – води до допълнителни разходи. Всяко нещо, което си строшил, разбил или когато си наранил някое дете, се заплаща от нашия джоб. Не си мисли, че след такива разходи, ще получиш подаръци и джобни. Когато пораснеш, ние вече няма да те надзираваме, но лошото ти поведение може да те доведе до затвора.

– Да оставим настрана наказанията и парите, – каза майка му, – но погледни как те приемат околните. Не са ли гневни и раздразнителни, когато те срещнат някъде? Не само, че няма да те допуснат до себе си, но ако имаш нужда от помощ, много ще се замислят дали изобщо да ти помогнат.

Май всички тези последици нямаше да са добре дошли. Васко се напрегна и започна да разсъждава наум: „Всичката тая агресия, самонадеяност, словесни нападки, увреждането на имуществото, отказа да следвам дадените указания, вдигането на безполезен шум, цапането, настояването околните да действат по определен начин, до какво ме доведе? До хули, обиди и обвинения дори за неща, които не съм направил“.

– Ще се постарая това повече да не се случва, – каза ясно Васко.

Той знаеше, че не му вярват, защото след всяко „геройство“ казваше същото, но сега бе решил наистина да се поправи.

Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.

Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.

– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.

– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.

– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.

– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?

– Две, – бързо отговори Станимир.

– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.

Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.

– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.

В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:

– Щях да изхвърля кошчето, но ….

– Исках навреме да свърша това, но ….

– Щях да се прибера на време, но ….

Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.

– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.

– Докажи го, – предизвика го Михаил.

– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.