Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?

Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….

Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

Много от тези, които лежат в болницата, ще се съгласят, че е много трудно да се измисли нещо апетитно за храна, която се сервира в болничното заведение.

Изглежда, че закуските, обедите и вечерите са специално проектирани, за да изострят страданията на болния, който с нетърпение очакват да го посетят роднини или приятели, които ще му донесат нещо вкусно.

Млада майка от САЩ наскоро лежала в едно от родилните отделение в Япония. Тя била толкова впечатлена от храната, която се дава там, че я снимала и поместила снимките в Интернет.

Като погледнете поне една снимка ще се съгласите, че изискано и красиво сервираните ястия изглеждат много по-добре, отколкото можем да получим в кой да е ресторант.

Тъй като снимките са станали много популярни в мрежата, много жени мечтаят да отидат да раждат в Япония.

Между другото, представители на мъжката половина на човечеството също е впечатлена от зашеметяващата храната. Те питат:

– Само в родилните ли отделения хранят така добре или подобен обяд може да се получи в коя да е японска болница?

През 18 век основното хранене в Англия се отлагало за все по-късен час, докато не останало около 19-20 часа.

За това думата dinner, която исторически означавала „обед“, ние обикновено превеждаме като „вечеря“.

Вместо „dinner“ в днешно време англичаните употребяват „ланч“, но той бил много лек и не утолявал глада до вечерята.

Това е станало причина за поява на нова привичка, която измислила Анна Ръсел, херцогиня на Бедфорд: Около17 часа тя започнала да кани приятели на закуска, за да пият чай.

От нейния дом традицията да се пие чай в пет часа или Five o’clock Tea, се разпространила по цяла Англия.