Милка работеше в пекарната. Тя отдаваше всичко от себе си. Стараеше се. Работеше много съвестно и отговорно.

Един ден нейният шеф я обвини:

– Откраднала си един хляб със стафиди.

Това не бе истина. Милка никога не би посегнала на хляба, който печеше.

Забелязал смущението ѝ началникът ѝ заяви:

– Одържам ти заплатата за този месец.

Милка се прибра разстроена. Тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, Ти знаеш, че нищо не съм взела. Но какво мога да направя? Той е началникът. Много трудно се работи с него, но аз имам нужда от тази работа. Господи, моля Те, помогни ми.

И тя благодари на Бога, защото вярваше, че Той няма да я остави.

Последваха оплаквания от други работници. Те разказаха за лошото отношение на началника спрямо тях и той скоро бе отстранен от работа.

Когато ходим в покорство на Бог и вярваме, че Той навреме ще се намеси, знаем, че силата е в Този, който ни чува и ни помага.

Владо се усмихна и попита Весо:

– Кое е най-ценното ти притежание?

Весо се замисли, имаше много ценни неща, но най- …

Внезапно лицето му светна и той отговори:

– Имам една снимка, запечатала специален момент за мен. Тя ми напомня за много скъп човек, който вече не е между живите.

Владо се почеса по главата и зададе следващия си въпрос:

– Мислил си някога, че стойността, която приписваме на нашите „неща“, е преплетена с нашите емоции.

– Е, да, – съгласи се Весо. – Начинът, по който избираме да използваме нещата, които най-много ценим, разкрива истинските ни приоритети.

– Ето, – Владо щракан с пръсти, – смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Въпреки че Той знае, че никога не можем да Му се отплатим, Бог не се е поколебал да даде най-голямото си съкровище – Своя единствен Син – за нас.

– Тази жертва демонстрира, доброволното предлагане на това, което е най-ценно, за да може някой друг да процъфти, дори това да причинява болка, – откликна възторжено Весо.

– Да живеем щедро, – констатира Владо, – означава да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал.

– И когато позволим това да стане, ние се приближаваме до Него, – плесна с ръце Владо.

– Довери на Бог това, което имаш, – поклати глава Весо – и Той ще ти повери повече.

– Практикуването на този навик ще ни напомни, че не контролираме нещата, но познаваш Този, който прави това. И освен това Господ може да подсигури всички наши нужди.

Милена плачеше:

– Толкова много очаквах, а сега ….

Приятелката ѝ Ема я прегърна и добави съчувствено:

– Голямо разочарование! Така става, защото това което очакваме, често не се припокрива с реалността.

– Имах такива мечти, но паднах в капана на очакването. Защооооо? – гневно размаха ръце Милена.

Ема се опита да я успокои:

– Ние очакваме някой да направи нещо за нас в точно определено време или място, защото е казал, че ще го направи. Друг път ние имаме очаквания към тях, защото си мислим, че те просто трябва да знаят. Проблемът е, че ние нищо не им казваме.

– Не мисля така, – сбърчи нос Милена.

– Вземи например, двама съпрузи, – започна спокойно Ема. – Той или тя очакват да бъдат посрещнати техните нужди и желания, но това е нереалистично. Обърни сценария. Може ли съпругът или съпругата да очаква съвършенство от другия? Едва ли!

– Е, добре, – Милена скръсти ръце пред гърдите си, – ще споделя очакванията си, но ако отсреща човекът не се съгласи?

– По-добре предай очакванията за живота, семейството и бъдещето си на Бога, – посъветва я Ема.

– Нали желаем добри неща в живота си? Какво лошо има в това?

Ема се усмихна:

– Лошото е , че държим на определени идеали, за това сме напрегнати и не искаме да ги пуснем.

– Ох, – въздъхна тежко Милена.

– Бог през цялото време ти казва: „Имам нещо много по-добро от това, за което държиш толкова много. Аз мисли най-доброто за теб“.

– Не звучи ли логично, да оставим мечтите си на Него? – повдигна рамене Милена.

– Очакванията сами по себе си не са лоши. Но ние трябва да бъдем реалисти за тях и да ги предадем на Бог, – поклати глава Ема.

– Реалистично, нереалистично, …. не ме интересува, искам …., – Милена настояваше на своето си.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.