Шегата е остроумно слово, което човек казва с цел другите да се посмеят. Това може да бъде нещо забавно или интересен трик.

Шегите са най-различни.

Истинската шега е налице, когато всички са доволни и се смеят.

Неудачната шега означава, че вашият опит да развеселите някого не е успяла и човекът  просто се е обидил.

Плоската и бездарна шега е неуспяла острота.

Първоаприлската шега е весела измислица, която представя неправдоподобни новини на другите.

Добрата първоаприлска шега е изкуство. За нея човек трябва да се приготви по-рано. Умението ви да се шегувате, а не да осмивате, дълго ще се помни.

Защо майката не трябва да бъде идеална?

Някой жени смятат, че не трябва да повишават тон, винаги да се владеят и да постъпват постоянно правилно.

Имате ли понякога угризения за това, че сте загубили самообладание, когато се занимавате с детето си?

Искате ли да „изтриете“ думите, които току що сте казали на детето си?

Обезпокоени ли сте от това, че сте работили негативно върху психиката на детето си?

Ако сте отговорили с „да“ поне на един от тези въпроси, вие никога не сте били родител.

Всеки от нас си има трудни времена, когато думите ни могат да съсипят всичко, но не сме спрели навреме и сме ги казали.

Лошата новина е, че трудно се възпитават деца и най-сложното в този процес е да се контролираме самите себе си.

Ние сме хора, следователно не сме съвършени.

Но има и добри новини. За нашите деца, не е нужно да бъдем идеални. Дори е много добре, че не сме съвършени.

Ако бяхме такива, какъв образец щяхме да бъдем за нашите деца? Недостижим. Малкото дете ще има чувството, че никога няма да достигне нашето ниво.

Детето осъзнава, че е несъвършено, така че щом майка му не е идеална, за него има надежда. То е съвсем нормално и е такова, каквото е. Родителите също трябва да приемат децата си със техните недостатъци.

Ако сте перфектната майка, детето ви не може да се научи, че отношенията между хората могат да бъдат стресиращи, но това, което е по силите ни е, да ги възстанови и да ги укрепим.

Нашите деца учат това от ранна детска възраст, когато от време на време, неизбежно се провали по време на общението си с тях.

Роки бе принуден да приеме, че вече не е център на внимание в дома. Кой е Роки ли?

Това е един едър и любвеобилен котарак, който обикваха всички, след като се запознаеха с него.

Един ден в семейството се появи бебе.

За изненада на стопаните си, Роки първи приветства новодошлия член на семейството.

– Виж, – извика Ирена на мъжа си.  – Само го подуши и легна до него, а ние се страхувахме, да не го одраска.

– Той е як котарак, – засмя се Румен, – никога не съм се съмнявал в него.

Скоро младите родители научиха ужасната новина.

– Състоянието на детето ви е лошо,- каза им лекарят. – Ще се наложи да му направим операция на сърцето.

– Та то е само на 12 седмици, – възкликна изненадано Ирена.

Въпреки притесненията операцията премина успешно и  Момчил оцеля.

Върна се у дома, но всеки миг можеше да се влоши състоянието му и за това беше под постоянен надзор на майка си и баща си, които се редуваха да го гледат.

Роки също не свали очи от „по-малкия си брат“. Лежеше до него и успокоително му мъркаше.

Малкото момченце протягаше ръка и докосваше с усмивка меката козина на четирикракия си приятел.
Роки протягаше лапа и леко и внимателни докосваше малкия.

Постепенно здравето на Момчил се подобри и той напълно оздравя.

Между котаракът и момчето се зароди нещо като дружба. Рока бе за него почти като ангел хранител.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.