Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Хубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….