В малката стаичка бе доста шумно. Група от младежи говореха едновременно и не се изслушваха.

Долавяха се откъслечни фрази:

– Нали любовта към парите събаря човека.

– Като банкрутираш какво правиш?

– Как да се предпазим от разрушителното влияние на богатството върху семейството ни?

– От къде си сигурен, че голямото количество пари, имоти и материални ценности няма да разрушат бъдещето на децата ти?

– Нима не си виждал, как многото имане е довело не един или двама до всевъзможни поражения?

Споровете бяха безкрайни. В стаята цареше невъобразим шум, сякаш си попаднал в ядосан кошер с пчели.

Мирослав ръководителят на групата вдигна и двете си ръце и се опита да усмири обстановката.

Още няколко минути бяха нужни на двама трима да се успокоят от разгорещените дебати.

– Вижте, – спокойно каза Мирослав, – има сигурен начин да защитиш това, което имаш, колкото и много да е то.

– И какъв е той? – обади се нетърпеливо един от младежите.

– Да погледнеш на богатството и взаимоотношенията си по друг ъгъл, – отговори Мирослав.

И преди да продължи да обяснява, някой измърмори под носа си:

– Давай, светни ни по въпроса, какво чакаш?

Друг го сръга и гневно прибави:

– Млъкни! Искам да разбера, как може човек да отмахне страстта и жаждата си за повече притежания.

– Много е просто, – усмихна се Мирослав. – Нужно е да се съобразим с три важни неща.

В стаята настъпи пълна тишина.

– Първо, – Мирослав сви малкия пръст на лявата си ръка, – всеки от нас трябва да знае на кого принадлежи собствеността?

– Всичко принадлежи на Бога, – извика някой отзад.

– Така е, – съгласи се Мирослав, – ние просто управлявам Божите ресурси, но един ден ще трябва да дадем отчет пред Него за това какво сме направили с нещата, които ни е поверил. Така че трябва да постъпваме мъдро с това, което имаме.

– Второто?! – припряно се обади младежът до прозореца.

– То е свързано с увеличаването, – продължи Мирослав. – Богатството те прави повече от това, което представляваш сега – без значение дали си добър или лош.

– Значи ако си мухльо с малко пари, ще се превърнеш в голям мухльо с повече пари – засмя се слабичко момче близо до Мирослав.

Последва бурен смях.

– Но от друга страна, ако сега си щедър, ти ще се превърнеш в истински филантроп, когато забогатееш – отбеляза Мирослав. – Това, което си сега, ще бъде умножено неколкократно.

Доста от младежите увесиха нос, явно нещо ги бе засегнало доста остро.

– Третото е свързано с обкръжението, – подчерта Мирослав. – Нуждаем се от помощ, за да стоим непоколебимо. Качествените взаимоотношения ни помагат да вземаме добри решения.

– Така е, – съгласи се русоляв младеж, който се бе облегнал на вратата, – само стабилните хора около нас могат да ни помогнат да запазим благоразумието си, докато всичко край нас започва да се обърква.

– Тези три неща: собствеността, увеличаването и обкръжението ни помагат да изберем кои решения са добри. Нека те да очертават границите, в които се движим в живота ни, – обобщи Мирослав.

Имаше много да се разсъждава върху чутото.

Младежите бяха утихнали. Всеки бе потънал в мислите си и преценяваше обстоятелствата в живота си.

Настанаха тежки години. Петър не бе мързелив, но парите не стигаха и той взе заем. В началото насмогваше да го изплати, но остана без работа и нещата се влошиха.

– Е, имам приятели, – каза си той, – не вярвам да ме оставят в беда.

Отиде при Крум и му разказа за неволите си. Приятелят му го изгледа недоволно и гордо отвърна:

– Аз вече не съм ти приятел. Сега имам други, те са по-важни за мен. Ето ти един лев. Сега не мога да ти дам повече.

Петър наведе тъжно глава и се упъти към Добромир, с нова надежда.

Когато двамата се срещнаха той му каза:

– Приятелю, знаеш, че винаги съм те ценял и съм държал на нашата дружба, но сега съм в беда. Помогни ми!

– Днес съм много зает, – каза важно Добромир, – сега съвсем не ми е до тебе. Всичко което мога да направя за теб е да те посъветвам, друг път да не теглиш заеми.

Петър отпусна безпомощно ръце, обърна се и си тръгна. Бе огорчен и сърцето му безпомощно пърхаше.

Изведнъж се сети за Спас. Той не му обръщаше много внимание, но се числеше към неговите приятели.

– Едва ли ще ми помогне, – каза си Петър. – Той има много деца. От къде ще вземе, за да ми даде?! Но поне ще ида да му се оплача, той винаги ме е изслушвал и ми е давал добри съвети.

Когато почука на вратата на Спас, Петър не смееше глава да повдигне. Бе съкрушен и отчаян.

– Какво се е случили с теб? – попита Спас, когато отвори и вида приятеля си.

– Не смея и уста да отворя пред теб, за да разкажа мъката си. Малко внимание ти обръщах, но ме сполетя голяма беда и вече няма към кого да се обърна за помощ.

– Аз те уважавам като мой приятел, – усмихна се Спас. – Не се безпокой, ще ти помогна.

Как мислите, кой от тримата се оказа истински приятел?

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.