Времето бе хубаво. Но Младен не го забелязваше, защото с нетърпение очакваше Пенка. Тя беше в отпуск и скоро си бе дошла у дома.

Младен крачеше нервно напред назад, Пенка закъсняваше.

– Какво я е задържало, – сърдито мърмореше Младен. – Жалко, че няма телефон, иначе до сега да съм ѝ се обадил.

Младен започна да губи търпение и ….изведнъж тя пристигна.

– Извинявай, – каза Пенка. – Наложи се да говоря с една жена. Тя имаше голям проблем. Не можех да я оставя така. Беше много отчаяна.

– Ти си позволила тази жена да вземе от „нашето“ време? И се надяваш аз да те разбера?

– Но, Младене, тя бе в нужда, а аз бях на точното място. Нима не трябва да ѝ помогна?

– Добре, Пепи, ти си като добрия самарянин, но как се чувстваш, когато закъсняваш за среща? – попита Младен с лека ирония в гласа.

– В такива ситуации съм се научила да се доверявам на Бога и Той винаги е промислял за това, – отговори твърдо Пенка.

– Тогава щом закъснея, – сбърчи нос Младен, – ще моля Бог да ми помогне да се справя с последствията.

– На всеки може да се случи да закъснее, – вдигна рамене Пенка, – но ние имаме избор как да реагираме. С раздразнение или с увереност, че Бог ще ръководи нашите стъпки.

– И какво? – засмя се Младен. – Нека си закъсняваме, няма значение, че някой ни чака и си губи времето заради нас.

– Когато се доверим на Бога, сърцето ни се изпълва с мир, – заяви Пенка. – А как е твоето сърце след като роптаеш и негодуваш?

По-късно Младен сам установи, че когато накара хора да го чакат, ако той е имал основателна причина, те му прощаваха за неудобството, което им е причинил.

Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

Милена бе приготвила вече вечерята и викаше синовете си:

– Дани, Мишо, хайде, вечерята е готова!

Дани изтича веднага от стаята си и с нетърпение се настани на масата, гладен като вълк, готов да погълне всичко, което му предложеха.

Мишо едва едва се влачеше, като носеше със себе си любимия си багер. Седна на масата, но продължи да си играе с играчката си.

– Махни от тук този багер, – скара се майка му.

Мишо сложи до себе си играчката, но не посегна към лъжицата.

– Какво, пак ли не си гладен? – попита майката по-малкия си син.

– Мишо изяде цяла опаковка бонбони, Захари му я донесе, – каза Дани.

– Май и аз като Мишо се нуждая от повече дисциплина, – каза бащата. – Често се отвличам по телевизията и различни забавления. Така съвсем загубвам желанието да бъда в присъствието на Бога.

– Нима да се забавляваш е лошо? – попита Дани.

– Забавленията не са лоши, но те за кратко време ме изпълват с радост и задоволство, – каза бащата. –  Когато изпитвам жажда и глад за Бога, Господ ми подарява не само един миг на щастие, а много повече.

Мишо блъсна играчката си на земята, хвана лъжицата и започна да гребе от супата.

Родителите и брат му го изгледаха с изненада, а той просто каза:

– Нямам желание да се занимавам с безполезни неща, Бог ми дава всичко, от което се нуждая и то изобилно.

Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.