Бе топло, сякаш лятото не си бе отишло и още напомняше за себе си.

В кръчмата на селото около голямата маса бяха насядали неколцина мъже.

Бай Михо притичваше бързо край тях и носеше питиетата.

Юри удари с юмрук по масата и попита:

– Как трябва да реагираме, когато, като гръм от ясно небе, нашите съкровени идеали, безопасността на семейството, …… бъдещата сигурност и всички други мечти за живот, за които сме работили и в които сме инвестирали, внезапно биват застрашени?

– Според мен, – плахо повдигна глава Минчо, – трябва да сме съпричастни и да сме загрижени за тези, които страдат и са наранени.

– Откак се е появила телевизията сме станали зяпачи и минаващи край събитията, – извиси глас Илия, – но сега е друго. Станахме играчи в самото действие.

– Като гледам страданията на другите по ефира, ми става мъчно за тях, – едва се чу гласът на Петко.

– Трябва да правим повече от това да бъдем докоснати от трагедиите, ставащи в света…… Каква е нашата отговорност? – Илия предизвикателно изгледа останалите.

– Когато преминаваме през нещастие, е успокояващо да имаме някой, който да върви с нас. Утешително е да знаем, че нашият Бог е „Богът на всяка утеха“. Той е обещал никога да не ни напуска или изоставя, – обади се отново Минчо.

– Едно от нещата, които можем да направим по време на трагично обстоятелство, е да протегнем ръка към другите със състрадание и разбиране, – наблегна бай Михо. – Да вървим с нуждаещите се и да ги утешаваме. Състрадателните хора са тези, които чувстват болката на другите и действат, за да я облекчат.

До този момент Стефан седеше и слушаше останалите, но накрая не се стърпя и изказа своето мнение по въпроса:

– Искам да ви напомня, че когато се стремим да утешим другите, нашият най-голям източник на утеха е бил и винаги ще бъде Бог. Той се отъждествява с нас в нашите скърби и болки. Разбира по-добре от нас нашите уникални ситуации, несигурност и страхове. И докато Бог ни утешава в трудностите на нашия живот, ние сме в състояние да помогнем на другите.

Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

В заведението бяха само двамата Гошо и Пешо. Те се събираха заедно още от деца. Учиха в едно и също училище. Харесваха едно и също момиче, но никой от тях не се ожени за него.

Гошо успя да завърши университета, а приятелят му прекъсна втората година, поради неразбирателство с един от преподавателите и повече не не се върна там.

Пешо бе ученолюбиво момче, но не направи опит да се прехвърли в подобно учебно заведение по същата специалност, а започна веднага работа в едно близко предприятие. Беше много огорчен от случилото се.

Двамата често се срещаха и си бъбреха в известното кварталско заведение.

– Е на, виж каква стана тя, – мърмореше недоволно Гошо. – Приятелите ни се пръснаха по чужбина и от тях нито ни вест, ни кост.

– А, някои от време на време ми пращат по някоя картичка, – с задоволство отбеляза Пешо.

През изминалите години у двамата приятели бяха настъпили сериозни промени. И то не само външно.

– В живота  всичко ми е опротивяло, – тупна с ръка Гошо по масата. – Като погледна назад всичко ме отвращава.

– Какво се оплакваш? – смъмри го Пешо. – Ти поне завърши. Направи голяма кариера. Колко много ти завиждах за това и не само аз, а сега си ми се разхленчил.

– Цял живот се стремях да бъда независим, – въздъхна дълбоко Гошо, – не участвах в партийните борби, те изобщо не ме вълнуваха, …

– Партизанщината е една от най-големите язви на страната, – прекъсна го Пешо.

– Погледни само какво става край нас,  – махна с ръка неопределено във въздуха Гошо. – Като се даде власт на някоя партия или на няколко, които са се „коалирали “ цялата администрация се сменя от министър председателя до последния чиновник в даденото ведомство.

– И какво си викат, – започна иронично Пешо, – „Сега ни е времето. Дай да се награбим, колкото се може повече, за да имаме после, когато останем в опозиция“.

– Истинска мръсотия, – възмути се Гошо. – Нали сме в Европейския съюз, а какво всъщност правим?

– Някои се оправдават, че видиш ли, некомпетентните маси му пречели да покаже на какво е способен.

– Да бе, за всичко, което става, те е нямат никаква вина!

И двамата знаеха, че с приказките си нищо не допринасят за по-добро, но по този начин разтоварваха нервното си безпокойство от несигурността на утрешния ден.

Дъждът неочаквано затропа по прозорците. Влагата му освежаваше заспалата земя. На Радой му бе тежко.

Той премисляше случилото се с него през деня и се отчайваше. Обърна се няколко пъти в леглото и въздъхна.

– Голям карък съм, – прошепна обезсърчен Радой в мрака.

Брат му Борил още не бе заспал и го чу. Той се обърна към братлето си и каза:

– Бог не е мъртъв. Твоят живот може да ти изглежда като една незавършена картина, пълна бъркотия, в която липсват множество парчета, но Той не е завършил делото Си в теб!

– От къде да знам, че това е точно така? – раздразнен попита Радой.

– Можеш и да не го виждаш, но Той работи, – започна да го увещава Борил. – Бог не спира да работи върху великолепната картина на твоя живот и тази на любимите ти хора. Само защото не можеш да видиш крайния резултат, не означава, че тя няма да бъде шедьовър.

– Писано е, че Онзи, който е започнал добро дело в мен, ще го завърши, – смотолеви несигурно Радой.

– А това не те ли прави по-сигурен, че Бог все още работи в живота ти? – попита предизвикателно Борил.

– Ами ако Той прекрати или отложи? – несигурност и уплаха се прокраднаха в мислите на Радой.

– Никой и нищо не може да спре Божието благоволение в живота ти! – натърти Борил. – Дори да възприемаш, че всичко е пълна бъркотия, Бог може да използва този хаос и да благослови хората около теб.

– Наистина ли мога да очаквам това от Него?

– И много повече, – усмихна се Борил, –  свръх благоволение, доста благословения и добри вести!

Радой се замисли и нищо не каза.

– Изпълнен ли си с повече надежда, след като вече знаеш, че Бог не е приключил работата Си в живота ти? – попита очакващо Борил.

– Благодарен съм, че е започнал добро дело в живота ми и ще го завърши, – каза вече успокоен Радой. – Много ми се искам с благодатта, която ме дарява, да помагам на другите.

– Имаш възможност още утре да насърчиш някого в живота му, – окуражи го Борил.

Радой още дълго стоя буден, но мислите му бяха ведри, изпълнени с мечти за добри дела.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.