Всичко бе невероятно. Давид бягаше със майка си и сестра си от преследване в собствената си страна.

Възрастно семейство им предложи средства, храна и дрехи, за да могат спокойно да посрещнат нуждите си.

– Никога не бих повярвал това, ако не го бях видял с очите си, – споделяше по-късно Давид. – Те изобщо не ни познаваха. Ами ако бяхме злоупотребили с тях? Щяха да пострадат. Те постъпиха много смело, мога да кажа дори безразсъдно, но … нашите нужди бяха посрещнати.

Бог точно така иска да се грижим за другите, особено бежанците. Той ни насърчава, да ги обичаме като себе си.

По-късно Давид, когато създаде свое собствено семейство, по примера на хората, които им бяха помогнали, той и жена му поканиха бежанци да живеят у тях, докато се устроят.

Бог приветства непознатия и ни подтиква да го посрещнем по същия начин.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.

Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.

Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.