Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Уморени и изтощени от трудната седмица Данчо и Милена се опитваха да поспят до по-късно, но …

Децата им бяха гладни. Те станаха рано.

Недко предложи:

– Хайде сами да си направим закуската.

Речено – сторено.

Изведнъж се чу силен трясък.

Данчо скочи от леглото и веднага хукна към кухнята.

Там той намери една счупена купа. Овесени ядки разпилени по пода. А дъщеря му Мая се опитваше да смете лепкавата каша от пода.

– Защо не ни повикахте на помощ? – скръсти ръце пред гърдите си Данчо.

– Те решиха да бъдат независими, – намеси се дотичалата Милена в кухнята, – но …. резултатът не е кулинарна наслада.

Недко и Мая бяха навели глави, а баща им продължи, поучавайки ги:

– Докато сте малки сте зависими от нас. Когато пораснете, …… е, тогава идва вашата независимост.

Така е, децата растат от зависимост към независимост, но в отношенията ни с Бог зрелостта означава преминаване от независимост към зависимост от Него.

Молитвата е мястото, където практикуваме такива зависими начини.

Нека започваме деня си в поза на зависимост, когато се молим.

Всички имат стремеж към независимост, това особено важеше за Мирослав. Той желаеше да върви по своя собствен път. Отхвърляше съветите на родителите си и възрастните, които познаваше.

– Съветите на предишните поколения са несъществени, – заявяваше категорично Мирослав. – Библейския метод е старомоден.

Някои се усмихваха покровителствено:

– Какво да ги правиш, младост. Морето им е до колене.

Най-лошото е, че тези им навици можеха да останат през целия им живот.

Бащата на Мирослава, често съветваше сина си и днес не бе по-различно:

– Истинското изпълнение идва от покорството на Бога. Божите принципи винаги са верни.

– Оф, пак с твоя Бог, – присмиваше се Мирослав.

– Той не напразно ни предупреждава, да не се съблазняваме от временните изкушения и краткосрочните бягства, които ни предоставя света, – продължи бащата. – Такива желания могат да доведат до грешен път.

– Дрън, дрън, грях, ….

– Бог е истинският източник на благословение. По-добре се вслушвай в съветите на тези, които са преминали през подобни ситуации. Учи се от техните предупреждения и бъди внимателен към техните напомняния.

– Ние сме млади. Сега е време да си поживеем.

– Тези принципи остават, независимо дали сме млади и стари. Не бъди безразсъден. Трябва да бъдеш нащрек. Сатана дебне зад всеки ъгъл и търси начин да те изкуши и обърка.

– Сатана, объркване, дебнене и не знам какво. Я погледни някои от тези, които се пишат вярващи?

– И най-зрелия християнин е уязвим. Никой не е имунизиран от изкушения. А ти, сине, внимавай с Божите предупреждения. Запази Словото Му в сърцето си. Направи Го своя основа.

Мирослав клатеше недоволно глава. Махна с ръка и категорично отсече:

– Писна ми от твоите поучения ….. Остави ме да си живея живота.

Бащата въздъхна тежко и добави:

– Нужно ли е да изпати, за да Го намери.

Ние вярваме, че планетата ни е напълно изследвана.

Цивилизацията изтрива границите между страни и народи, превръщайки ни постепенно в космополитни закоравели привърженици на родната култура.

Но все още има племена, които не искат да имат нищо общо с модерния свят, сривайки всички опити за контакт.

Ето ви и едно племе, което е успяло да запази своя примитивен начин на живот в XXI век – Джаксън Уайтс.

До 1790 г. всички индиански племена в Северна Америка били известни. Ето защо появата на изцяло нов вид аборигени в близост до Ню Йорк било истински шок за американците.

Това племе е успяло да пропусне борбата за собствена територия, гражданската война и войната за независимост.

Статуята на свободата е замислена като френски подарък за стогодишнината на Декларацията за независимост на САЩ.

Французите се ангажирали да построят и инсталират статуята, а американците да направят пиедестала.

До 1876 г. не успели да направят нито едното, нито другото. А събирането на дарения в САЩ ставало много бавно.

Въпреки това във Франция била готова ръката с факела. За реклама тя била представена на Световния панаир във Филаделфия, а след изложбата била преместена в Ню Йорк.

Посетители срещу заплащане можели да се изкачат на балкона на факела.

Едва след десет години пиедесталът бил построен и Статуята на свободата заела сегашното си място.