Съучениците на Марко, често му подхвърляха хапливи реплики свързани с неговия недъг. Това бе невероятно жестоко за него.

Обикновено той не се сърдеше на този, който го обиждаше, а на тези, които се смееха след думите му.

Имаше едно момче, което много го дразнеше и Марко избягваше да го среща, както на път за училището, така и по коридорите.

Казваше се Валери. То беше яко и силно момче, но езикът му бе хаплив и подигравателен.

Един ден Марко не можа да избегне срещата, но вместо да избяга се устреми към Валери. Когато стигна до него спря и попита спокойно:

– Защо правиш това?

– Какво правя? – стреснато извика Валери.

– Защо говориш такива ужасни неща за мен?

– Това обижда ли те?

– Да, – призна Марко, – боли ме като ги чуя.

– Аз само се шегувах, – с наведена глава тихо каза Валери. – Изобщо не съм подозирал как се чувстваш. Извинявай, съвсем не съм искал да те обидя.

Марко усети искреност в тези думи и кротко каза:

– Прощавам ти.

Вероятно Валери очакваше друго, но не и това. Марко го разбра. Той съжалява за това, което му бе причинил.

След този случай не само Валери, но и никой друг в училище не смееше да му се подиграва.

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….

Васка бе много дребна, едва 1,35 метра. Още в детската градина ѝ се подиграваха за ниският ѝ ръст. Думите на другите деца дълбоко я нараняваха:

– Дребосъчке, махай се от тук.

– Вижте, колко е дребна, сигурно пълзи по земята, вместо да ходи.

– Дребосък, ти и един стол не можеш да вдигнеш.

– Ха-ха-ха, какво мъничко джудже само!

Един ден Васка се обърна с болка към Бога:

– Господи,  защо си ме направи толкова дребна?

Минаха години. Васка стана учител на деца с нарушено зрение. А ето как се случи това.

Когато Васка беше в началото на специализацията си, в училището искаха да приемат  сляпо дете в предучилищната група, където всички останали деца бяха зрящи.

На Васка и поръчаха да му помага, когато учителката преподава на останалите.

Още първият ден тя влезе с Крум в стаята и седна до него. Докато учителката поздравяваше групата, Васка каза на сляпото дете:

– Спокойно,  до теб съм!

Изведнъж Бог и проговори:

– Ето за това съм те създал.

Ръстът ѝ за случая бе идеален. Тя се побираше на малките столчета, на които сядаше, за да помага на децата.

Васка помогна на Крум да научи брайловата азбука и той доста добре усвояваше материала, докато завърши гимназия.

С Божията помощ тази дребна учителка обучаваше деца със специални потребности. И то не година, две, а цели 20 години.

Бог бе използвал една дребна жена, висока само 1, 35 метра, колко повече някой който има недъг.

Бог има план за всеки от нас, независимо дали сме здрави и силни или хора в неравностойно положение.

Веднъж връщайки се от разходка, Хинг Ши заварил учениците си бурно да дискутират нещо.

Когато мъдрецът дошъл при тях ги попитал:

– За какво толкова спорите?

Учениците му казали:

– Ние се опитваме да изясним, кои недъзи при хората са най-страшни.

– И до какво заключение достигнахте?

– Решихме, че най-страшните от тях са: да бъдеш сляп, глух и ням.

– Вие сте казали само половината от това, което трябва да се каже, – казал Хинг Ши.

– Половината? – учениците се удивили.

– Да, забравили сте да споменете, че няма по- лошо да си сляп за страданията на другите, глух към молбите за помощ, безразлични и съгласяващи се с това.