Сава мърмореше под носа си:

– Да бъда смирен, но какво означава това? И как да го постигна?

Ченко го чу и му предложи:

– Бори се с гордостта и съмнението в себе си.

– Как да се боря? – смръщи вежди Сава.

– Смирението ни дава възможност да се видим в правилни взаимоотношения с Бог и ближния, а това ни води до вярна самооценка.

– Това означава, че ако не успявам да се смиря, развивам неточна представа за себе си, поради гордост или се съмнение в себе си, – Сава се опит да уточни това, което бе разбрал.

Ченко се усмихна:

– Гордостта и съмнението са врагове на смирението. Всъщност те са двете страни на една и съща монета.

– И? – нетърпеливо възкликна Сава.

– Едни вярват, че ние знаем по-добре от Бог нещата, а други, че Той не е добър или достатъчно силен, за да ни промени. Нито едното, нито другото правят много за Бога, защото и в двата случая го сваляме под нас. И горделивите, и съмняващите се вярват, че са по-добри от Бог. Те го показват по различни начини.

– Това е ясно, – поклати глава разбиращо Сава. – Но как да се смиря?

– Просто трябва да научиш какво има да каже Бог за теб, – поясни Ченко. – Потърси в Библията положителните и отрицателни неща, които Бог казва за човечеството. Като научиш Божията истина, можеш да придобиеш себепознание, необходимо за развиване на смирение. За целта трябва да намериш хора, които ….

– Да ме увещават, – бързо го прекъсна Сава.

– Но и да те укоряват, – добави Ченко.

– Това пък за какво ми е? – сбърчи нос Сава.

– Всеки от нас има нужда от хора в живота си, които могат да дадат честна оценка за нас. Те ще възхваляват нашите добродетели, но и ще ни наказват за недостатъците ни.

– Трябва ли да се съглася с тяхната оценка? – попита малко стресиран от тези думи Сава.

– Смирението не означава само съгласие с идеята за това кои сме. То е по-скоро самопознание придобито чрез опит.

– Не изглежда много леко, – въздъхна тежко Сава.

– Най-сигурния начин да го придобиеш е като служиш на другите.

– Ох! … И това ли? – изстена обезкуражително Сава.

Ченко потупа Сава по рамото и му намигна:

– Чрез служене на другите ние научаваме, че дадените ни от Бог таланти и способности ни правят различни, но не и по-добри от нашите ближни.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Отличниците на училището бяха аплодирани от родители, близки, учители и ученици.

И стана нещо интересно.

По микрофона водещият програмата съобщи:

– А сега ще наградим, ученици, които не са най-добрите в училище, но са положили усилия да подобрят неуспешната си оценка, коригирали са разрушителното си поведение или са се заели сериозно да посещават учебните часове без да прескачат нито един, дори да не им харесват предмета или учителите, които ги преподават. Те са работили усилено за всяка промяна в училищната дейност.

Родителите на тези ученици засияха. Те ръкопляскаха заедно с останалите, като по този начин признаваха, че децата им са тръгнали по правилния път. Виждайки не предишните им недостатъци, а тяхното изменение.

Ние не приличаме ли на тези вторите ученици?

Небесният Баща ни вижда не в старото ни положение, а в Христос, като Негови деца.

Старият начин на живот няма вече претенции към нас.

Нека вървим по новия път очертан от Бога. Така прославяме Този, Който ни извика от тъмнината в чудната Си светлина.

Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?