Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Бе невероятно топло за декември. Хората се радваха на слънцето, но говореха обезкуражено:

– Това не е на хубаво.

Мими и Мая се радваха на топлия ден. Двете седяха на пейката пред техния блока.

Мая предложи:

– Представи си един идеален свят.

– А това означава ли мир? – попита Мими.

– Е добре, представи абсолютно спокойствие, – Мая перна Мими по носа.

– Перфектния свят допуска ли радост? – Мими не отстъпваше така лесно.

– Опитай се да създадеш най-голямото според теб щастие, – посъветва я Мая.

– В този измислен свят ще има любов?

– Тогава помисли за място, където за любовта няма граници.

Този път Мими не реагира. Тя мълчеше, стискайки силно очите си.

– А сега, – тайнствено каза Мая, – представи си небе. Наслади му се.

– Аз копнея за него, – въздъхна Мими.

И двете момичета се засмяха.

Мая добави:

– Никой никога не си е представял какво е приготвил Бог за тези, които Го обичат.

Както и да си го представяме, едва ли ще успеем, да постигнем задоволителен резултат, но това не ни пречи да мечтаем и копнеем за него в стихове, проза или просто да нарисуваме една картина, изобразявайки го.

Тъмни облаци забулиха небето, но не заваля. Привечер мъгла покри всичко и така се задържа до сутринта.

Веселин бе обезкуражен. Приятелката му Камелия го бе огорчила.

Той лежеше цяла нощ без да мигне. Така го завари утрото.

Баща му влезе, погледна го и попита:

– Какво те измъчва?

– Какво означава човек да обича несериозно? Как да разбера кога обичам истински и кога несериозно?

Да, тези въпроси не бяха леки. За тях се изискваше може би по-голямо разяснение.

Бащата се почеса по главата и отговори само с няколко думи:

– Любовта е жертвена. Тя не очаква нищо в замяна.

Веселен въздъхна дълбоко и добави:

– С други думи, само жертвената любов е истинска.

Бащата кимна в знак на съгласие.

Това бе напълно достатъчно за Веселин. Той знаеше как по-нататък да действа.

Дъжд в изобилие. Гръмотевици и светкавици се редуваха. Вятърът свиреше в короните на дърветата прощалната си песен, разделяйки се с топлото време и безоблачното небе.

Атанас спореше с приятеля си Тотьо и не обръщаше внимание на ставащото наоколо. Това, което бушуваше в него, бе по-силно от природната стихия.

– Да се справя с гнева си, ти шегуваш ли се? – размаха ръце Атанас. – Да взема власт над емоциите си, ти чуваш ли се?

– Изобщо не се опитвай да оправдаеш гнева си, – скастри го Тотьо. – Не го прехвърляй на другите и не ги обвинявай.

– И как ще стане това? – Атанас сложи предизвикателно ръце на кръста.

– Признай чувствата си и помоли Бога да ти помогне, – посъветва го Тотьо. – Не позволявай на гнева да отрови душата ти.

– Приказки, щял да ми отрови душата, – Атанас имитира приятеля си.

– Веднъж чух някой да го описва по следния начин: „Гневът е като да разлееш нещо върху чиста бяла риза, – Тотьо продължи спокойно. – Ако го почистиш бързо и по правилния начин, има голям шанс да не се превърне в трайно петно. Но ако го пренебрегнеш и изчакаш твърде дълго, за да третирате петното, дрехата ти вероятно ще бъде съсипана завинаги. Това не означава, че трябва да го излееш веднага върху другия. Това не решава проблема ти с гнева, а го разпалва“.

– Но аз имам право да се ядосвам, – смръщи вежди Атанас. – Ако не говоря незабавно, ще загубя възможността да кажа на другия човек, че съм достоен за уважение.

– Истината е, че нямаш право на подобни неща, – поклати глава Тотьо.

– Как така? – изумен възкликна Атанас.

– Пълното предаване на гнева ти на Бог означава, че се отказваш от „правото“ си да си го върнеш на човек, който те е ядосал, – поясни Тотьо. – Просто казваш: „Няма да се опитвам да ви нараня или да търся отплата“.

– Да му простя, без да държа сметка за това, което ми е направил?!- скочи възмутен Атанас.

Тотьо се усмихна и добави:

– Когато се предадеш напълно, ще откриеш, че Бог те лекува, благославя и напътства по начини, които са наистина чудотворни.

Облачно. От времена време слънцето се показваше и пак се скриваше. По едно време дори прикапа. После дъждът се засили и спря.

Васил гледаше небето, гледаше локвите и мърмореше под носа си:

– Животът не е лесен. Колкото остарявам, толкова по-трудно става. Някои сякаш нарочно привличат трудностите, а други си живеят без много затруднения.

– Тежат ли ти годините? – обади се комшията Тодор. – Не може да не се сблъскаш със затруднения.

– Понякога се чудя дали изобщо ще се справя, – въздъхна Васил.

– Бог е обещал да ни приве ….

– Господ, а какво прави Той? – прекъсна го яростно Васил. – Става ли по-лесно в живота ни?

– Бог не е казал, че ще ни се разминат проблемите, но Той ни дава ресурси и Своя Дух, Който ще ни преведе през тези проблеми. Какво по-добро от това може да бъде за нас? – добродушно се усмихна Тодор.

– И каква ти е ползата като теглиш и ти като другите? – махна с ръка Васил.

– Бедствията съкрушават някои, а други след като ги преминат, чупят рекорди. Виж, ако я няма зимата, пролетта няма да ни се струва толкова приятна. Ако не опиташ несгодите, успехът няма да те споходи.

– Приказвай си, каквото си искаш, но ме остави сам да се блъскам в орисията си, – недоволно размаха ръце Васил.