Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Тома беше добър ловец. Той често ходеше в гората за лов.

Един ден той дълго се изкачваше по склона на една висока планина, следвайки звяр. Уморен седна на един камък, за да си отдъхне.

Видя ято птици, които прелетяха от единият връх на другия и си помисли:

„Защо Бог не е дал крила на човек, за да може да лети?“

Изведнъж Тома много ясно чу глас до себе си:

– И да ти бе дал криле, ти пак нямаше да си доволен.

Тома се огледа, но не видя никого около себе си.

– Ако имаше криле, щеше да искаш те да са по-силни, за да достигнеш небето, – продължи гласът.

Тома отново се огледа и каза на себе си:

– Какво става тук? Къде е тайнственият ми събеседник?

– Не вярвам да останеш доволен и от тези криле, – засмя се гласът. – И ще поискаш още по-мощни, за да станеш като ангелите.

– Да си ангел съвсем не е лошо, – вметна бързо Тома, оглеждайки се плахо наоколо.

– Ти и тогава няма да бъдеш удовлетворен и ще поискаш да станеш херувим.

– Е, човек винаги се стреми нагоре, – поклати уклончиво глава Тома.

– Интересно, ако поискаш да управляваш небето и желанието ти се удовлетвори, – предположи гласът, – дали ще останеш доволен? Съмнявам се!

Тома мълчеше. Това изобличение го накара сериозно да се замисли.

– За това, – продължи гласът, – смири се и бъди доволен от това, което ти се дарява и тогава ще живееш с Бога.

Тома осъзна тази истина и благодари на Бога.

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..