Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.

Рени бе на плажа с малкия си син Стоян. Тя бе много изморена, но не посочи морето на сина си и не каза:

– Иди да се забавляваш, а аз ще подремна малко.

Това би било много безотговорно.

Въпреки умората си тя поведе сина си и го доведе до мястото, където вълните се разбиваха в брега.

– Виж, – каза му тя, – колко са големи тези вълни. Навлезеш ли по-навътре те те дърпат още по-навътре.

Рени искаше да внуши на Стоян здравословно уважение към морската шир, която е по-голяма и по-мощна от него.

Тя не желаеше детето ѝ да се втурне напред, без да знае с какво ще се сблъска, но същевременно не искаше той да бяга ужасен от морето.

За това му показа как да си играе, да се плиска и забавлява във вълните.

Рени искаше Стоян да ума подходящ баланс между любов и уважение към морето.

По същия начин, когато Библията говори за страха от Бога, целта не е да се страхуваме от Него. Става дума за здравословно уважение. Бог е много по-голям и по-могъщ, отколкото можем да разберем.

Той е всемогъщият Създател на вселената! Не можем да го поберем в джоба си и да го носим със себе си като талисман за късмет.

Когато открием здравословен „страх“ от Бога, вероятността да приемем любовта Му за даденост е много по-малка. Това подхранва нашето удивление и ни приближава към Него.

Младен плесна с ръце и попита:

– Какво според теб е издържливост?

Дядо му се усмихна и отговори:

– За да изградим в себе си издържливост, трябва да се освободим от повтарящите се разрушителни мисли относно самите нас, относно другите и относно ситуацията, в която се намираме.

– Искаш да кажеш, че издръжливостта се поражда, ако заместим погрешните мисли с правилни? – Младен въпросително повдигна вежди.

Старецът не се предаваше лесно и продължи в същата насока:

– Съзнателно направляваме нашето мислене и с цената на много усилия заменяме появилите се разрушителни мисли с такива на надежда, истина и благодарност. Промяната в нашето мислене е начинът, по който се освобождаваме от болката и изграждаме издържливост.

– Наистина ли? – сбърчи нос Младен.

– Забележи, – отбеляза дядото, – ние не правим нищо със самите обстоятелства, а обръщаме внимание на нашите мисли и перспективата относно тези обстоятелства.

– Не знам защо, но когато чуя думата издържливост си представят подскачаща топка, – сподели Младен. – Колкото по–силно я хвърлиш, толкова по–високо ще отскочи обратно.

– Именно гъвкавостта на топката, която преодолява гравитацията е причина за това, – добави старецът.

– Възможно ли е трагедиите в нашия живот да ни накарат буквално да отскочим и да се освободим?

– Разбира се. Ти също можеш да отскочиш, – потвърди дядото, – защото познаваш Бога, който може да ти даде гъвкавост и издръжливост. Господ работи по Своя график, не по нашия. Той е лечител и ни превежда през нашите болки, а не далеч от тях.

Младен се замисли и установи, че в това което казваше дядо му имаше голяма доза истина.

Само защото си бил в плен, не означава, че трябва да си останеш там.

Бог ще превърне твоето проклятие в благословение. Той иска ти да отскочиш и да се освободиш.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.

Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.