Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.
Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:
„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.
Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:
„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.
– Защо е така? – попита Козма.
И си отговори сам:
– Посланието на Евангелието е известие за спешност.
Козма се наведе над листа и продължи да пише:
„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.
Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.
Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.
Следователно ние сме в опасност, света също.
И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.
Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.
Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.
„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.
Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.
– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……
Ръката му последва бързия бяг на мислите му:
„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.
Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.
Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.
– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.
Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.
Козма се наведе над листа и продължи да пише:
„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.
– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.
Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.
„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.
Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.
Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.
Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.
Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.
