Още сутринта Пламена каза на Христо:

– Не си добре. Трябва да отидеш на лекар.

И как щеше да е добре, когато още не бе предал ръкописа на обещаната книга на издателя си? В къщи всички търпяха неговото мърморене и цупене, въпреки че с нищо не го бяха заслужили.

Днес Христо имаше среща с един стар негов познат. Той очакваше, че след тази среща книгата му ще потръгне.

Когато Добромир го видя, разбра, че приятелят му е много разстроен и подтиснат.

– За книгата ли се тревожиш? – попита го Добромир. – Не намери ли някоя вълнуваща история, за герой от разузнаването или за пътешественик във времето?

Христо надигна безпомощно рамене.

– А какво ще кажеш за крадец на мумии?

Този път Христо изобщо не реагира.

– Явно този път сериозно си я закъсал.

– Звучи великолепно, благодаря за насърчението.

– Е, „сериозно закъсал“ не е чак толкова лошо.

– Наистина ли мислиш така? – иронията пулсираше във думите на Христо.

– Когато човек се намира в подобно положение, означава, че му се дава нова възможност. Има само два варианта за теб. Да се откажеш от книгата си или да се опиташ да достигнеш ново ниво на знание.

– Звучи доста лесно, – бледа усмивка премина през лицето на Христо.

– „Сериозно закъсал“ има едно предимство. То ти осигурява време да се огледаш в околния свят. Отговорът обикновено не е далече.

– Виж, – някак примирено каза Христо, – търсих наоколо, вглеждах се, но всичко е толкова естествено. Нормални хора са заети с обикновени неща.

– Че в това няма нищо лошо, – възкликна Добромир.

– Нормалното е твърде обикновено, – опита се да обясни Христо. – А книгата трябва да забавлява, да задържа вниманието на човека.

– Ти какво се мъчиш да направи за хората, – попита Добромир, – да им помагаш в живота или да ги забавляваш?

– И двете, – натърти Христо. – Ако книгата не е достатъчно забавна, хората ще я захвърлят и посланието ми няма да стигне до тях.

– Това е така, – съгласи се Добромир, – но в същото време обикновения живот може да бъде и забавен. Просто не трябва да го пропускаш.

Христо още не осъзнаваше как може от обикновеното да направи забавно, но измърмори:

– Ще опитам.

Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

Може да звучи грубо, но ние унищожаваме талантите. Причината за това е едно неразбиране, че у всеки от нас има талант, който не зависи от средата, в която расте човек.
Един талант се подхранва от насърчението и уважението, което получава от околните за идеите си.
Колко често отхвърляме идеите и желанията на децата си, като смятаме, че те не са важни? Това е началото на разрушаването на таланта, когато едно дете се отказва от мечтите си и си мисли, че нещата появили се в съзнанието му са пълни глупости.
Човек трябва да е готов да приема идеите на другите, да разсъждава и мисли върху тях, но не непременно да ги отхвърля. Невъзможността да приемеш „новото“ идва от твоите комплекси.
Една от причините хората да не предлагат идеи, идва от страхът да не се провалят. Ако човек не опитва, никога няма да се научи. Представете си дете, което се страхува да ходи, само защото е падало. Ако продължи да седи и да не пробва, никога няма да се научи да ходи.
За това не трябва да отхвърляме „невъзможни“ идеи. Кой знае този, който ни ги предлага, може да е изпреварил времето си.

Не се благодари само веднъж в живота или на празник, само защото е наречен празник на благодарността. Това трябва да бъде навик на всеки човек. Колкото по-дълбоко разбираме Божията любов, толкова по-благодарни започваме да ставаме.
Можем да благодарим на Бога във всяко обстоятелство, защото Бог е в контрол. Той може да отдели доброто от злото. Може да обърне глупавите ни грешки, които правим, в нещо важно за нас и другите. Без значение какво ще се случи, Бог няма да спре да ни обича. Има стотици неща, за да бъдем благодарни при всякакви обстоятелства, дори когато обстоятелствата не ни изглеждат добри.
Благодарността винаги изгражда по-дълбоки връзки между нас и други хора, и между нас и Бога.
Ако искате да бъде по-близо до някой, започнете да му благодарите. Напиши му малки бележки за насърчение.
Библията ни казва: „насърчавайте се един друг и се изграждайте едни други“. Като насърчаваме другите, ще открием, че Бог изгражда в живота ни, дълбоки взаимоотношения с Него и останалите хора.