Преди да отиде на Небето един богат човек се молил:

– Господи, разреши ми да взема в Небесата поне един куфар от моето богатство.

Виждайки неговата настойчивост, Бог му разрешил и човек напълнил един куфар догоре с кюлчета злато.

Дошло му времето и човекът умрял. Веднага бил пренесен на Небесата. Там го срещнал ангел, стоящ пред вратите на рая, той го поздравил и му казал:

– Забранено е да взимаш куфар със себе си.

– Но аз имам договор с Бога, – възразил мъжът.

– Това е доста необичайно, – казал ангелът, – сега ще попитам.

Уверявайки се, че човекът не лъже, ангелът му разрешил да внесе куфара си.

– Мога ли да погледна в куфара? – попитал ангелът. – Много бих искал да зная какво има в него.

Човекът отворил куфарът и лицето му засияло при вида на златните кюлчета.

Изненадата на ангела нямала граници:

– Носи го, щом искаш …. Но защо са ти тези парчета тротоар?

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Застана човекът пред Бог и започна да се оплаква:

– Защо ми е тази красива земя, щом съм сам. Скучно ми е.

Бог се замисли и реши да създаде жената, която да бъде другарка в живота на мъжа.

Той взе светлите и красиви лъчи на слънцето, всичките цветове на очарователния изгрев, част от тъжната замислена луна, прекрасната осанка на лебеда, нежността и игривостта на котето, грациозността на водното конче, топлината на ласкавия мех и безумната притегателност на магнита.

Когато всичко бе събрано в едно, се появи съвършено творение с невероятна красота, но то не беше приспособено да живее на земята.

За да я приспособи към земните условия, той добавил блясъка на студените звезди, непостоянството на вятъра, сълзите на облаците, хитростта на лисицата, настойчивостта на мухата, алчността на акулата, ревността на тигрицата, отмъстителността на осата, отровата на татула и я изпълнил с живот.

В резултат на всичко това на бял свят се появи очарователна и мила жена.

Бог я даде на мъжа и му каза:

– Вземи я такава, каквато е и не се опитвай да я преправяш или да я правиш наново.

Бяха излезли на пътеката. Дървета сплитаха клоните си и затуляха процеждащата се светлина. Двамата крачеха бодро. Единият беше закръглен и дребен, , той беше лекар, а другият бе слаб и висок младеж.

– Понякога не мога да понасям неговата настойчивост, – каза доктор Дамянов. – Трудностите в нашата професия съвсем не идват от болните. С времето се научаваме как да се държим с тях. Изработваме си подходяща тактика. А когато пациентите се оплакват, питат и настояват, това чисто и просто е признак, че имат температура, главоболие или някакво неразположение. Подготвени сме за избухванията и упорството им. Всеки от нас се е запасил с успокоителни фрази и измишльотини заедно с приспивателните и капките против болки.

Горан слушаше внимателно и почтително мълчеше.

– Никой не вгорчава живота ни така, както роднините и близките на болните, – повиши тон Дамянов, – те постоянно искат да узнаят „истината“. Всички се държат така, сякаш в този свят е болен само техният човек и единствено за него трябва да се грижим. В действително аз не се сърдя на безкрайните им въпроси, но когато нетърпението стане хронично, сдържаността ни се изчерпва. Като лекар на Василев зная колко зле му въздейства това вълнение и съм разтревожен много повече, отколкото той подозира. Горкият, той не знае колко лошо е положението.

Горан се стресна. Значи положението не е много добро!  Младежът настоя:

– Извинете, докторе, но вие разбирате, че тези неща ме безпокоят. Нямах представа, че Ели е толкова зле…

– Ели ли? – Дамянов се обърна към младежа искрено изненадан. – Как така Ели? Изобщо не сте ме разбрали. В състоянието на дъщеря му         засега няма промяна. Василев ми създава грижи. Нима не ви е направило впечатление колко много се е променил през последните няколко месеца? Колко зле изглежда, как с всеки изминал ден все повече отпада?

– Трудно ми е да преценя … познавам го от няколко седмици…

– Аз, който го зная от години, днес не на шега се уплаших, когато случайно погледнах ръцете му. Не сте ли забелязали колко са прозрачни и костеливи? И после… не ми харесва, че много лесно се просълзява. При най-малкото вълнение погледът му овлажнява, а при най-малката уплаха той пребледнява. Тази неустойчивост е съмнителна при мъже като Васил, които по-рано са били извънредно настойчиви и енергични.

Горан вдигна рамене.

– Не е на добро, когато суровият мъж внезапно стане мекушав, – добави с тъга Дамянов. – Когато такива мъже станат добродушни, нещо не е наред, нарушено е вътрешното им равновесие. Естествено, отдавна се готвя да го прегледам основно, само че все не мога да се реша.

– Мисля, че трябва да го направите, – подкрепи го въодушевено Горан.

Дамянов премигна срещу светлината и загрижено каза:

– Ако усети, че самият той е болен! ….. А да не говорим за мисълта, че би могъл да умре и да остави детето си неподвижно, тогава ще стане нещо страшно! И без друго се съсипва с умуванията си и със своето необуздано нетърпение. Не, Горане, криво сте ме разбрали,  не Ели, а той ми създава много грижи. Страхувам се, че старецът няма да я кара дълго.