Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Пророчицата на Троя предупреди старейшините на града да не се доверяват на гърци, носещи подаръци. Тогава Касандра правилно е казала:

– Изгорете Троянския кон.

Вместо това, старейшините приеха дара. Е, знаете как продължава останалата част от тази старата история.

По същия начин цар Езекия неразумно показа на своя враг всичките си съкровища и запаси, което доведе до плячкосване на градът малко по-късно.

Това не се случи за една нощ, но задейства процес, чиито семена на унищожение бяха внимателно засаждани с течение на времето.

Мир, състрадание и загриженост звучат прекрасно. Кой би ги отхвърлил?

Мъдрият човек обаче си спомня правилото: „Рискът е за купувача“ и че купувачът трябва да се пази. Продавачът на стоката може да постави под съмнение почтеността на устоите на страната. Той подхранва фалшиви илюзии как мирът може да победи.

Човек може да почисти външността на чашата, но вътре остава пълно с мъртвешки кости.

Когато предупрежденията, в които има напътствия, не са приети, те стават начало за унищожение.

Това е истина, която никой не отрича напълно, но и никой не вярва изцяло.

Ако беше повярвана, много опустошителни възгледи в миналите векове щяха да бъдат предотвратени. Народи и градове щяха да живеят в благоденствие, но сега са потънали в разруха.

Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.

Групата се бе събрала около преподавателя си. На тях съвсем не им се искаше да свършва този курс. Повечето бяха навели тъжно глави надолу, защото малко преди това той им бе казал, че курса е свършил.

–  Ще проведете ли друг курс? – попита директно Сийка.

Петров се засмя.

– Радвам се, че така високо оценявате времето, което сме прекарали заедно. Но завършването на курса ви дава възможност да продължите да се учите сами  и да израствате много по-бързо, отколкото преди, когато дойдохте тук.

– Знаете ли, – обади се Тихомир, – през последните две седмици аз научих много повече, отколкото ….. през целия си живот.

Петров махана с ръка и каза.

– Човек много често разчита на някой учител или курс, който му допада или му се е сторил полезен. Но това забавя личния му напредък. Мнозина не осъзнават негативните резултати от това, да се влюбиш в дадена практика, която работи добре при тях.

– Как може практика или научено, които ти помагат, могат да имат негативен  ефект? – попита Минко.

– Когато един човек реши да обучава едно дете на нещо, – каза Петров, – той го води за ръка, обяснявам му как да го направи, показва му. Детето веднага се увлича, но тогава, този който го е обучавал, трябва да се отдръпне.

Всички бяха изненадани от думите на ръководителя на курса, но никой не се обади.

– Добрият учител, – продължи Петров, – остава само детето без ограничения и напътствия. Тогава детето постига най-добри резултати, защото е изпробвало нови методи и техники, които са му хрумнали, докато е работило.

– Но курсът ни е като недовършен, – изрази недоволството си Румен.

– Ако учителят покрие всички аспекти, – засмя се отново Петров, – ученикът ще се пресити и ще изгуби ентусиазъма си за учене. Така ще бъде спрян стремежът му към овладяване на знанията.

– А как се стига до стремежа към знанията? – попита Дора.

– Стремежа към знанието, – каза Петров, – имат тези, които търсят извън обучението си, движени от желанието да овладеят мъдростта. Ако продължавате да идвате на нашите събирания, ние ще предъвкваме това, до което сме достигнали и ще буксуваме на място.

Тъжно им беше, че ще се разделят, но разбираха, че това е за тяхно добро.

Отново сме с Червената шапчица.

Майката приготвя кошничката и преди да я даде, дава напътствия на дъщеря си:

– Внимателно слушай какво ще ти кажа. Когато отидеш при баба си тя ще започне да ти се оплаква, че зимата скоро ще дойде, че водопровода пак тече, че покрива е пропаднал и се е образувала дупка, че не стигат парите за нищо и въобще какво знаеш ти за този живот.

Но ти не я слушай и твърдо стой на своето, за зелето по 5, а за месото по 8!