Бе пусната обява: Търся монтажници за система от канализации.

Скоро телефона иззвъня.

– Да.

– Здравейте, обаждам се във връзка с обявата.

– Слушам ви.

– Нужна ми е работа, след два месеца постъпвам в армията.

– Без опит щях да ви взема, но за два месеца …. За толкова вие на нищо няма да се научите.

– Чуйте ме, трябва да спечеля малко пари за майка ми, преди да замина.

– Вие не умеете да монтирате тръби?

– Мога да копая и да нося тежки неща. При вас има ли такава работа. Може и по-евтина да бъде работата.

„Колко е настойчив, – помисли си Попов. – Как да го отпратя без да бъда груб?“

И тогава той си спомни как за първи път започна работа. Нямаше никакъв опит. Отиваше по два три пъти в една кантора и получаваше по-малко от другите.

– Добре, – каза Попов, – ела утре на обекта. Вземи си работни дрехи и гумени ботуши.

Васко много се зарадва.

На другия ден той много се стараеше на строежа. Попов помоли охраната:

– Моля те, Добри, наглеждай този новия, когато аз не съм на обекта.

На обяд Добри се обади на Попов:

– Нали искахте да наблюдавам новия?

– Как е той?

– Всички седят, а той копае.

– Сам?! Обади ми се и при следващото обхождане, моля те.

За два месеца Васко се научи да работи на багер, като повдигаше различни видове оборудвания. Започна да разбира по малко и от чертежите. Това беше вторият човек в бригадата, който не се кръстеше при вида на чертежа на профила на кладенеца.

Васко никога не си позволяваше да пие на работа с другите мъже. Първи идваше на работа и последен си отиваше. Стараеше се и то много.

След двата месеца получи толкова пари колкото останалите за същото време.  При него нямаше нито една глоба, нито едно мъмрене или наказание.

Старайте се , стремете се и напредвайте, даже и да ви отказват, претърпете и предложете да поработите „безплатно“.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

Никой няма да ни накаже за това, че се гневим. Гневът сам по себе си е наказание.

За думите, които изговаряме и действията, които правим, когато се гневим, винаги след това съжаляваме. Важното е човек да разбере какво става и навреме „да се вземе в ръце“.

Да бъдеш зъл и недоволен е много лесно. А да направиш нещо полезно в такова състояние е почти невъзможно.

Животът е твърде ценен и кратък, за да го прекарваме в гняв.