Бог желае да си спомним за достойни желания и стремежи на нашите сърца, които ние жадуваше за себе си, а може би и за някой близо до нас. Такива, които са останали неизпълнени, завинаги изгубени и невъзможни за осъществяване. За тези, за които сме изгубили всяка надежда, че могат да се изпълнят.

Ако това съответства на Неговата воля, Бог непременно ще го извърши, колкото невъзможно и смешно да ни се струва. Бог е готов да го направи, ако Му дадем тази възможност.

„Има ли нещо невъзможно за Бога“?

Разбира се, че не. Дори Сара и Аврам не можаха да преградят, с неверието си, пътя на Господа за изпълнение на Неговия план.

Единственото, което е много трудно за Бога е преодоляването на нашето неверие в Неговата любов, сила и окончателно отхвърляне на плановете Му, които Той има за нас.

Няма нищо невъзможно за Бога относно тези, които уповават на Него.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.

Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …

Николов бе изненадан от малкото име на пациентката си. Тя се казваше Деспина. Това име вероятно идва от думата деспот. Славянските феодали са се наричали боляри, а византийските деспоти.

– Да не сте гъркиня? – попита Николов.

– Не, поне аз не знам в рода ми да е имало грък, – каза жената. – Чувала съм, че по тези места са лекували гнойните венци с прополис, но ние нямаме пчели.

Тази жена имаше възпалени венци, от устата ѝ с носеше лош дъх. Това заболяване е опасно, можеше да доведе до фатални последици.

– Има пчели на юг, – възрази Николов. – Излъчват по-силни фотонциди. Клеят им е по-силен и по-активен.

– Има ли някаква надежда за мен? – попита жената отчаяно.

– Ще почистя първо венците ви със смрадлика, а след това ще започна с гнойните джобове, като ги атакувам с прополис, – сподели Николов за предстоящото лечение.

– Вярвам ви, – каза жената обнадеждена, – вие ми бяхте последната надежда.

– Екзюпери е казал, да не се гледаме в очите, а да гледаме в една посока.

– И моят Жоро така ми казваше, -въздъхна жената, – но ме излъга.

– Лечението не е любов, то е взаимност между лекар и пациент. Хипократ ни е заповядал „да обичаме болните си“.

– Ще ме накарате да се влюбя във вас, – засмя се жената.

– Това съвсем не е нужно. Необходимо е да изпълнявате всичко, което ви препоръчам. А сега си отворете устата.

Предстоеше сериозна битка със опасните бактерии, които бяха подействали на венците и емайла на зъбите.

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.