Четири свещи горели тихо и бавно се стопявали… Било толкова тихо, че се чувало, как пращейки с пламък си разговаряли.

Първата казала:
– Аз съм Спокойствието. За съжаление хората не умеят да ме пазят. Нищо друго не остава освен да изгасна.

И пламъкът на свещта угаснал.

Втората казала:

– Аз съм Вярата. На никого не съм нужна. Хората не искат да чуят нищо за мен, за това няма смисъл да горя.

Едва казала това и угаснала.

Натъжена третата казала:

– Аз съм Любовта. Нямам сили да горя повече. Хората не ме ценят. Те не могат да отдадат любов, нито да я получат.

И тази свещ угаснала.

Изведнъж в стаята влязло дете. Виждайки трите изгасени свещи, то се изплашило и извикало:

– Какво правите? Вие трябваше да горите! Аз се страхувам от тъмнината!

И заплакало.

Развълнувана четвъртата свещ казала:

– Не бой се и не плачи! Докато аз горя, можеш да запалиш и другите три свещи. Аз съм Надеждата.