По време и след Първата световна война Великобритания връчила на роднините на всички загинали паметен медальон с надпис: „Той умря за чест и свобода“. Народът го нарекъл „пени на мъртвеца“.

На него била изобразена жена олицетворяваща Британия заедно с един друг символ на страната – лъвът.

Два делфина отстрани символизирали морската мощ на държавата, а вторият лъв отдолу разкъсва германския орел.

Уникалността на тази награда е в това, че на всеки от над един милион сечени медальони било издълбано името и фамилията на конкретен човек. Освен това званието и длъжността на загиналия не се споменавали и не влияели на формата или размера на наградата.

По този начин се наблягала на равностойността на всяка жертва, за достигане на общата цел.

След паленето на книгите на Зигмунд Фройд в Берлин, подобно деяние станало и във Франкфурт, където няколко години по-рано му връчили наградата на Гьоте.

Когато Фройд узнал за станалото казал:

– До какъв голям прогрес сме стигнали! В Средните векове биха запалили мен самия, а сега  се задоволяват да изгорят само моите книги“.

Денят беше горещ и добавяше още по-голямо напрежение в неделния следобед. Страхил не бе на себе си. Колата му навлизаше в едно малко градче, а облаци от пушек излизаха през скъсания маркуч.

Той нямаше никакво време за губене. Пътуваше към големия град, където го очакваше новото му работно място. Щеше да бъде главен готвач в един доста реномиран хотел.

Докато паркира, собственикът на паркинга видя какъв беше проблема на колата и му предложи.

– Мога да ви подменя маркуча, но трябва да почакате около 15 минути.

Докато съпругът ѝ поправяше колата, съпругата му попита Страхил:

– Накъде сте тръгнали?

– Отивам в големия град. Там ще бъда назначен за главен готвач в един хотел.

– Хубаво ли е да си готвач? – попита жената

– Всеки, който обича такава работа, позицията главен готвач е страхотна награда за него.

– Дъщеря ни се отказа да учи в колеж, – сподели с тъга жената. – Поиска да завърши кулинарно училище и да стане готвач.

Изведнъж Страхил усети, че у жената настъпи мир.

„Изглежда се е притеснявала за избора на дъщеря си, – помисли си Страхил. – Сега навярно е разбрала, че дъщеря ѝ е постъпила правилно. Вероятно с опитностите си, които споделих с нея, съм и донесъл мир и спокойствие, относно това, че дъщеря ѝ е пожелала да стане готвачка“.

От тогава Страхил бе много внимателен при срещата си с други хора, защото можеше да даде утеха и мир на някой, който се нуждае от помощ.

Докато на неговата нужда бе отговорено,Страхил успя да помогне на една огорчена майка, за която изборът, на дъщеря ѝ бе грешен.

Бамбукът цъфти много рядко. В зависимост от вида периодичноста му на цъвтеж е от 40 до 120 години.

Цъфтенето става едновременно на големи територии, след което растението умира. Обширните гори до появата на нови издънки изчезват.

В североизточните индийски щати Мизорам и Манипур и прилежащите райони на Мианмар цъвтенето на бамбука става веднъж на 48 години и то е съпроводено с масов глад.

Изобилието от семена значително увеличава популацията на плъхове в гората, които отиват на засетите поля и изяждат цялата реколта.

Последния път маутам, както местните жители наричат този феномен се е случил през периода 2006-2007 г.

Този път властите предприели редица мерки, за да намалят последствията от нашествието. Една от тях е награда по една рупия за всеки убит плъх.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.