Облак засенчи слънцето и усещането за жега намаля. Хората излизащи от църквата бършеха изпотените си лица и с надежда се вглеждаха в появилото се облаче. Сянката му се оказа благодатна за тях.

Васко шумно изхвърча от храма, Димитър едва го догони.

– И това ако е християнин, – възмутено отсече Васко.

Той се бе възмутил от човек, който парадираше, че е християнин, но младежът го бе видял на друго място в съвсем друг облик.

– „Костюмиран християнин“, – засмя се Димитър на точното си попадение.

– Какъв,….. какъв? – сякаш напрягаше слуха си Васко, за да разбере приятеля си.

– Такъв човек, който действа по един начин в църквата, а по съвсем друг сред приятели на различно от това място.

– Искаш да кажеш за такива, които са облекли парадните си костюми, надянали са си подходящите маски и са влезли в църквата, а когато я напуснат, стават съвсем други, – уточни Васко.

– Христос ни призовава да бъдем автентични християни, т.е. да бъдем едни и същи без значение къде отиваме или с кого сме, – наблегна Димитър.

– Лесно е да бъдеш “християнин”, докато си в църквата, – плесна с ръце Васко, – а в трудните и сложните ситуации, когато си на работа, караш по магистралата или си на километрична опашка в магазин, виж това е друга история!

– Какво казва Словото? „Но благодарение на Бога, който в Христос винаги ни води в триумфално шествие и чрез нас разпространява аромата, който идва от познаването му“, – подчерта Димитър. – Ако сме истински християни, ние ще разпространяваме този аромат навсякъде, където идем и във всичко, което правим.

– Така е, – съгласи се Васко и добави. – Да си част от Христос, означава да сме без костюм и маска.

– Може би всеки от нас трябва да осъзнае, че Господ е през цялото време с нас и тогава надявам се нещата ще се променят. Лицемерието и показността ще отпаднат автоматически, – заключи Димитър.

Дали защото времето бе мрачно или бе подтиснат, не знам, но Тихомир Мълчанов вървеше с наведена глава към църквата.

Там завари Николай, свещеникът от храма. Тихомир боязливо се отправи към него. Поздрави го и смотолеви набързо:

– Станах християнин, но имам проблем.

– Какъв? – попита свещеникът.

– Не зная как да преодолея влечението си към порно сайтовете в Интернет.

– За това говорили ли сте с някого?

– Стеснявам се да говоря за това с приятели и близки, а искам да бъда честен пред Бога, – призна си Тихомир. – Как да се преборя с това? .

– Въпросът трябва да се постави по-остро, не за конкретни сайтове, а за Интернет като цяло.

– За целия Интернет ли? – недоумяваше Тихомир.

– Ако за вас, по една или друга причина, компютърът все още е “жизнена необходимост”, тогава борбата срещу “гледането” зависи от степента на пристрастяването ви към порнографията. В много страни това състояние се определя като психическо заболяване.

– Тогава какво да правя?

– Прието е мъж да не остава насаме с жена, която не е негова съпруга или майка. Та това важи и за този случай.

– Как така? – озадачен попита Тихомир.

– Не оставай сам с компютъра си. Това увеличава шанса ви да станете по-свободен човек.

– И ако това не помогне? – безпомощно повдигна рамене Тихомир.

– Ако пристрастяването ви е пълно, по-добре идете на някое изоставено място, където няма електричество.

– О, това би било ужасно, – възкликна Тихомир. – Как бих могъл да живея без ток? Какъв живот ще бъде това?

– Тогава имате един единствен изход и той е много евтин.

– Какъв? – Тихомир  с надежда погледна свещеника.

– Хвърлете на земята компютъра си и го строшете. Този вид уреди все още имат едно „ценно“ предимство, лесно се чупят.

Денят бе слънчев за разлика от предхождащите го, изпълнени с дъжд. Хората бяха изпълнили църквата в малкото провинциално градче. Основната причина не бе желанието им за среща с Господа, а това, че на това място бе пристигнал известен евангелизатор.

Повечето от присъстващите бяха християни. Малцина бяха полюбопитствували и дойдоха в църквата, повлияни от поканата на мисионера, разлепена на много места из града.

Когато приключи с изказването си евангелизаторът призова:

– Ако някой от вас до сега не е предал сърцето и живота си на Исус, нека излезе отпред, да се помолим за него.

Тълпата от хора любопитно започна да се оглежда наоколо, дали случайно не е попаднал някой такъв на това място.

Мина доста време, докато един младеж едва си проби път от задните редици, за да стигне мисионерът.

– Но това е само едно циганче, – прошепна  някой с отвращение, когато решилият да предаде живота си в ръцете на Господа премина край него.

– Неговите родители са неграмотни, а вероятно и той сам не може да чете и пише, – отзова се друг.

Но Сали смело вървеше напред и не обръщаше внимание на тези гласове. Той бе разбрал, че Бог има цел за живота му и Го призовава, да Го последва.

След молитвата Сали получи Библия, Която притисна до гърдите си и си обеща:

– Непременно ще се науча да чета, за да науча какво пише в нея.

Мисионерът бе дочул хапливите забележки относно произхода на младежа, за това с болка каза:

– Пътят към Исус не идва от университетите и компетентните във всяко отношение хора, а от хълма наречен Голгота. Петър беше прост рибар, който не бе обучен в религиозните равински школи, но когато Исус му предложи: „Следвай ме!“, той не се поколеба и го направи.

Противно на очакванията Сали стана ревностен последовател на Исус. Бог мощно го използва и той занесе Благата вест на други народи.

Чрез Исус Христос всички хора, независимо от тяхното образование, възпитание, пол или етническа принадлежност, могат да бъдат част от семейството на Бога и да бъдат използвани от Него.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.

Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.

Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.

Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:

– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.

Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.

– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.

Целият му ден бе разписан минута по минута.

Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.

Тогава към него се приближи Петър и му предложи:

– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.

Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!

За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:

– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.

Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.

Преди да се разделят Михаил отбеляза:

– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.

Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.